Дъглас Престън, Линкълн Чайлд

Опашката на скорпиона

 Нора Кели #2

В памет на Уилям Смитбак-младши

IN PACE REQUIESCAT1

1.

След като завърши академията преди осем месеца, специален агент Кори Суонсън се научи да очаква всичко възможно. Въпреки това изобщо не ѝ беше хрумвало, че ще връчва съдебни заповеди на ревящи хлапаци. Докато пътуваше обратно през планините заедно с останалите от екипа на ФБР, изпита облекчение, че поредният тежък ден е пред своя край.

Връщаха се от град Еджуд, където връчиха съдебна заповед на хакер с пъпчиво лице, който, щом отвори вратата на къщата на майка си, рухна при вида им. Кори изпита съжаление към момчето, а после се почувства зле, защото е изпитала съчувствие. В края на краищата хлапакът беше проникнал в секретната мрежа на Националната лаборатория в Лос Аламос „просто за развлечение“. Сега неговите компютри, външни харддискове, айфонът, флашките, плейстейшънът и дори домашната охранителна система бяха натоварени в черния „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла, който следваше тяхната кола с агент Лиз Коури зад волана и агент Хари Мартинес с пушка помпа.

Кори седеше до своя началник — надзираващия я специален агент Хейл Моруд, който караше най-невероятната гангстерска кола, която беше виждала: последен модел пикап „Нисан“ в бонбонено червено, със състезателни ивици, а диагонално на предния капак имаше лепенка с китайски дракон. Беше напълно неподходяща за сдържания характер на Моруд. Когато Кори най-сетне събра кураж да го попита защо е избрал тази кола, отговорът му гласеше: „Пътувам инкогнито“.

— И така — заговори с менторския си глас Моруд, — днешният ден достатъчно вълнуващ ли беше за теб?

Кори знаеше, че труден или не толкова, денят беше един вид награда. Беше изработила своя дял и дори повече от канцеларската работа, трудеше се здраво, за да впечатли Моруд, и дори успя да изиграе важна роля в един скорошен случай. За Моруд без съмнение това беше олицетворението на полева работа.

Но знаеше, че няма да му се хареса изразената благодарност.

— Чувствах се малко глупаво — отговори тя — с бронежилетка при задача като тази.

— Човек никога не знае. Майката вместо само да вика, можеше да извади някой магнум.

— Какво ще правят с цялото това компютърно оборудване?

— В лабораторията ще го прегледат, за да разберат какво точно е правил и как. След това ще се върнем, ще го арестуваме и животът му ще приключи.

Кори преглътна.

— Не ви ли се струва сурово? Честно казано, той не се вписва в моята представа за престъпник.

— Нито в моята. Умно дете, устойчиво семейство от средната класа, отличен ученик, обещаващо бъдеще. От друга страна, това само ще влоши нещата още повече, отколкото ако беше дете, което живее в бедняшки квартал и започва като ученик да търгува с наркотици, защото около себе си вижда единствено това. Нашето момче е на осемнайсет, значи е пълнолетен, и е проникнал в система, която съдържа секретна информация за атомни бомби.

— Да, разбрах.

След малко Моруд продължи.

— Хубаво е човек да изпитва състрадание. Това е нещо, което с течение на времето мнозина от агентите губят. Трябва обаче да го уравновесяваш с усещането за справедливост. Той ще получи справедлив процес пред дванайсет обикновени здравомислещи американци. Така работи системата и това е прекрасно.

Кори кимна. Моруд беше агент от двайсет години и отсъствието на цинизъм у него продължаваше да я изненадва. Може би затова беше избран за ментор на новите агенти по време на техния двугодишен изпитателен срок. Много от нейните колеги новаци — повечето момчета и някои от момичетата, вече опитваха да се правят на корав, циничен и груб мъжкар.

Минаваха през град Тихерас на старото шосе 66, когато Моруд протегна ръка и усили звука на полицейската радиостанция, която досега мърмореше на заден план. „Домашно насилие… Къмпинг «Връх Кедро», доклад за стрелба…“

Кори съсредоточи разсеяните си мисли и се заслуша.

„В доклада се съобщава за домашен спор и произведени изстрели в каравана. Може би има жертва на стрелбата, възможно е вземане на заложник. Местоположение: къмпинг «Връх Кедро», Ню Мексико 252, отклонението за каньона Сабино…“

— Проклет да съм — промърмори Моруд, докато се бореше с навигационната програма, — та това е съвсем наблизо. Сякаш е било писано за нас. — Откачи микрофона от поставката. — Специални агенти Моруд и Суонсън, Коури и Мартинес се отзовават. В момента минаваме през Тихерас по шосе 66 и ще завием към Ню Мексико по Южна 337-а улица. Десет минути до пристигането ни на място.

Той даде газ, докато същевременно разговаряше с диспечера и агентите в колата отзад. Гумите изсвириха, когато зави от шосе 66 по 337-а, насочвайки се към подножието на планината Сандия. След завоя се протегна към арматурното табло, включи сирената и сигналните лампи. Тежкият линкълн последва неговия пример.