Опашката на скорпиона

Диспечерката предаде цялата информация, с която разполагаше, но тя се оказа доста малко. Други хора от къмпинга се бяха обадили на 911, за да съобщят за произшествие в сгъваема каравана, чули караница на висок глас, женски писъци, изстрели. Един добавил, че чул и плача на малко момиче. Разбира се, всички избягали от къмпинга.

— Явно ще получим и истински екшън, а не само един ревлив хакер — каза Моруд. — Ние ще пристигнем първи на мястото. Провери оръжието си.

Пулсът на Кори се ускори. Тя измъкна своя „Глок 19М“ от кобура под мишницата, извади пълнителя, провери го, пъхна го на място и отново прибра пистолета в кобура. Според стандартната процедура вече имаше патрон в патронника. Беше доволна, че все още е с бронежилетка.

— Домашното насилие — заговори отново Моруд с менторски тон, — както вероятно си научила в академията, може да се окаже най-опасно за отзовалите се. Извършителят може да е безразсъден, възбуден и често склонен към самоубийство.

— Да.

Стрелката на скоростомера стигна до отметката сто и четиресет километра в час. Скорост, която сама по себе си не беше опасна, но на планински път с дълбоки пропасти и малко предпазни огради си беше страшничко. При всеки завой гумите протестираха с вой.

— И какъв е планът за действие? — попита Кори. Тук не ставаше дума за някакво пъпчиво момче, а за истински нападател. Беше първото ѝ отзоваване на повикване за действащ стрелец.

— Извикали са спецотряд, преговарящ от Отряда за преговори при кризи (ОПК), ФБР е вдигнало под тревога Групата за реагиране при опасни произшествия (ГРОП). Ето какво ще направим: заемаме отбранителни позиции, ще обявим присъствието си, ще си осигурим достъп и ще се опитаме да уталожим напрежението. Всъщност ще караме този тип да говори, докато пристигнат професионалистите.

— А ако е взел заложник?

— В такъв случай най-важното е да го караме да говори, да му вдъхнем увереност и да се опитаме да го убедим да освободи заложника. Освен ако положението не е критично, колкото по-малко правим, толкова по-добре. Най-опасният момент е, когато пристигнем и стрелецът ни види за първи път. Затова ще влезем кротко и тихо, без викове, без противопоставяне. Би трябвало да мине като детска игра. Добър опит за теб. — Той направи пауза. — Ако нещата се объркат… следвай моите указания.

— Разбрах.

— Припомни ми резултата си от тренировките по стрелба?

— Ами, четиресет и девет. — Кори се изчерви. Това едва надхвърляше минимума за класиране. Последваха седмици толкова напрегнати упражнения на стрелбището, че ръцете я боляха с дни. Стрелбата просто не беше нейната стихия.

Моруд изръмжа в отговор и натисна още газта. Пикапът се носеше по виещия се двулентов път между хълмовете, покрити с хвойни и мексикански борове. След пет минути се озоваха при отклонението към мястото за обществено лагеруване „Връх Кедро“ в националната гора Кибола, а след още пет стигнаха до черен път. Моруд намали скоростта. След още няколко минути навлязоха в къмпинга: спокойна, тревиста долина с маси за пикник, заслон и огнища, разположени между мексиканските борове. Зад долината се извисяваше масивният хребет Сандия.

В далечния край на описващия полукръг път Кори успя да види една самотна каравана, закачена за бял пикап „Форд“. В останалата част от къмпинга не се мяркаха хора, имаше само пръснати наоколо палатки. Моруд подкара своя пикап към дясната страна на полукръга и махна през прозореца на Коури и Мартинес да се насочат към другата страна и да се съберат в далечния край.

— Наведи се, в случай че стреля по нас — нареди Моруд. — Ще опитам да се доближа колкото е възможно повече.

Той спря на около двайсетина метра от караваната. Никой не стреля. Караваната беше от онези, които се разгъват със спални отделения от двете страни на централната всекидневна, отделена от тях с мрежи против комари и завеси от бял найлон. На практика те бяха прозирни и Кори виждаше мъжа във всекидневната, който държеше малко момиче в хватка с извита на гърба ръка и притискаше в главата му пистолет. Детето ридаеше от ужас.

— О, мамка му — изруга Моруд, сви се на седалката си и извади своето оръжие.

Мъжът не продума и не помръдна, продължаваше да притиска оръжието към главата на момичето.

Кори посегна за пистолета си.

— Слез от другата страна и използвай пикапа за прикритие. Стой зад блока на двигателя.

— Разбрано.

И двамата изпълзяха от пикапа и приклекнаха зад неговата предница. Моруд беше хванал кабела за микрофона и го изтегли със себе си. Започна да говори в микрофона и гласът му се понесе от високоговорителите на колата спокоен и безстрастен.

— Ние сме агенти Хейл Моруд и Корин Суонсън от ФБР — каза той. — Господине, ще ви помоля да пуснете момичето. Тук сме, за да говорим с вас. Това е всичко. Никой няма да пострада.

Настъпи дълго мълчание. Мъжът беше осветен откъм гърба през мрежата, така че Кори не можеше да види лицето му. Но гърдите му се повдигаха и тя чуваше шума от тежкото му дишане. Тогава забеляза, че кръв течеше под вратата и се стичаше на ручейчета по стъпалата на караваната в пръстта под тях.