Опашката на скорпиона

— Кори, спокойно, него вече го няма. Поеми си дълбоко дъх. Точно така, дишай дълбоко.

— Прецаках работата — задавено промълви Кори. — Не улучих, а той уби момичето.

— Просто си поеми дълбоко дъх… Точно така… Много добре. Нищо не си прецакала. Възползва се от възможността, стреля и го улучи. Освен това не знаем какво е състоянието на детето.

— Не го улучих в главата. Не го улучих…

— Кори, престани за миг да мислиш и просто дишай. Млъкни и спри да мислиш. Просто дишай.

— Той застреля момичето. Тя е…

— Прави каквото ти казвам. Млъкни и престани да мислиш. Просто дишай!

Тя се помъчи да следва указанията му, просто да диша и да не мисли, ала единственото, което виждаше, беше как рамото на мъжа се завърта, завърта, докато обръща оръжието си, за да стреля по нея. Но вместо в нея изстреляният преждевременно куршум попадна право в момичето… След това малкото телце се просна по корем на земята, а окървавените шноли с принцеса Лея легнаха в прахта.

2.

Две седмици по-късно

Щом шериф Хоумър Уотс стигна до прохода на връх Осо, спря, за да свали манерката си от рога на седлото и да отпие глътка вода. Гледката беше страховита: земята пропадаше надолу заедно с покритите с мексикански бор хълмове чак до пустинята на десетки километра оттук и хиляди метри по-ниско. Септември беше внесъл в планинския въздух, напоен с миризмата на борови иглички, приятна свежест. Това беше първият свободен ден на Уотс от много време, и то великолепен — истински дар на боговете.

Той потупа с любов коня си Пако по врата и докосна хълбоците му с пети. Пако тръгна с лекота напред и започна да се спуска надолу по пътеката към горния край на рекичката Ник. Уотс беше взел всичко нужно за един спокоен ден на риболов: бамбуковата мухарска въдица в алуминиев тубус, кутия с мухи и нимфи2, въдичарска кошница, нож, компас, обяд, плоска манерка с уиски и чифт стари колтове миротворци от неговия дядо, пъхнати в също толкова древни кобури.

Яздеше мързеливо надолу по пътеката под сменящи се сенки и слънчеви лъчи, покрай групички калифорнийски борове и поляни с диви цветя, приспиван от нежното люлеене на седлото. В подножието на връх Осо боровете отстъпиха място на широка ливада. Три елена пасяха в далечния ѝ край: един мъжки и две кошути. Изненадаха се от неочакваната му поява и побягнаха. Той спря, за да ги гледа как се отдалечават.

Докато прекосяваше ливадата, зърна в далечината откъм лявата ѝ страна облак дим от плоския връх на един хълм в подножието на планината. Отново спря коня, извади бинокъла и го огледа внимателно. Пожар по това време на годината, когато всичко е напълно изсъхнало, би бил катастрофален. Лещите обаче разкриха, че това изобщо не е дим, а неравномерни облаци прах с цвета на пясък, вдигани от някаква дейност на хълма. Добре познаваше мястото — изоставен миньорски лагер на име Хай Лоунсъм, един от най-усамотените и запазени градове призраци в Югозапада на страната.

Облаци прах. Какво ли означаваха? Явно някой беше намислил нещо. И като се имаше предвид размерът на облаците, не беше нещо добро.

Уотс се замисли. Пътеката надясно щеше да го заведе до рекичката Ник с нейното бълбукащо течение, дълбоки вирове и хралупи, пълни с пъстърви трепачи и обещаващи спокоен ден на мирен риболов. Вляво от него лежеше пътека, която щеше да го заведе до Хай Лоунсъм и денят може би щеше да се изпълни с раздразнение и неприятности.

Мамка му! Уотс накара коня да завие наляво.

Земята се спускаше стръмно, а пътят се виеше около склоновете на хребета Голд. С намаляването на височината калифорнийските борове отстъпиха място на обикновена хвойна. Призрачният град се показа в мига, щом заобиколи страната на хребета: разхвърляни върху плоския връх на хълма стари кирпичени и каменни сгради. Спря, за да огледа отново с бинокъла. Както беше очаквал, оказа се иманяр. Видя как мъжът изхвърляше с лопата пясък от мазето на една от разрушените къщи. Наблизо беше спрян пикап.

Пулсът на Уотс се ускори. Познаваше добре Хай Лоунсъм още от времето, когато татко му го заведе там за пръв път на палатка.

Призрачният град, усамотен и малко известен, до голяма степен беше избягнал обичайното плячкосване, което съсипа повечето от изоставените миньорски селища в щата. Разбира се, не минаваше без вандализъм от време на време. Навярно дело на пияни тийнейджъри от Сокоро, излезли през уикенда в планините да се позабавляват, но нищо мащабно. Мястото не фигурираше в множеството туристически справочници за градовете призраци в Ню Мексико, защото беше прекалено трудно да се стигне до него.

А сега някакъв кучи син рушеше града.

Той накара коня да слезе от пътеката и го подкара между мексиканските борове. Не искаше търсачът на реликви да го забележи и да се измъкне, преди да успее да го закопчае. Макар това да беше терен на Бюрото за управление на земите (БУЗ) и по тази причина извън неговата юрисдикция, все пак той беше избраният шериф на област Сокоро и имаше право да арестува копелето и да го предаде на полицията на БУЗ.