Опашката на скорпиона

— Макар аз да съм изключение от правилото, ти самата сигурно знаеш, че в института има традиция повишенията да са на хора отвътре. Обикновено не вземаме хора отвън, след като имаме таланти сред нас.

— Мисля, че това е добра политика.

— Да. Аз се посъветвах с вицепрезидента и управителния съвет. Решението за заемането на това място не е само мое, особено като се има предвид, че съм тук само от два месеца. Много обмисляхме и обсъждахме.

Нора кимна отново. Успя да потисне своето вълнение. Началник на археологията.

Това беше голяма работа. Повишението на заплатата също беше значително. Но най-важното щеше да е осезаемото признание за нейната упорита работа, уважението към нейните научни изследвания.

— Вече взехме решение. — Уайнграу замълча и на лицето ѝ се изписа сериозно изражение. — Повиках те да дойдеш, защото лично исках да ти съобщя новината.

Нора кимна отново. Разбира се, че лично.

— Зная, че това ще те разочарова.

В първия момент Нора реши, че не е чула добре. Но не бъркаше. Почувства как изстива вътрешно, все едно изпада в някакъв вид безтегловност.

— Решението беше трудно, с много спорове. Но накрая по мое мнение, подкрепено от управителния съвет, решихме, да предложим мястото на д-р Конър Дигби.

Уайнграу замълча, но след като Нора нищо не каза, продължи със сърдечен тон:

— Зная, че това е разочароваща новина, и смятам, че ти дължа обяснение. Мястото изисква не само вземането на административни решения, както знаеш, но и в голяма степен публично и обществено взаимодействие. В много голяма степен. Изисква човек, който не само има безупречна академична кариера, но също така е представителен, изразителен, очарователен. Казано накратко и по-грубо — дрънкало. Не че и на теб не биха ти се удали тези неща — не. Но ти си на първо място археолог. При това първокласен. Работата ти е блестяща. А онова, което направи за института, направо не се поддава на описание. Ние сме толкова, толкова

благодарни! Но административната работа не е твоята сила. Проектът „Цанкави“ закъснява, разбирам причините за това, но догодина се налага да подновим разрешителното — нещо, което не сме очаквали. Нора, искаме да те държим на мястото, където блестиш, където е твоята сила: на полева работа и в лабораторията. Не в заседателната зала или при набирането на средства.

Сега вече говореше по-бързо и нервно.

— Тук започва ролята на Конър. Както знаеш, той беше мой докторант и аз познавам семейството му много добре.

Не, Нора не знаеше. Но в това имаше логика. Ако беше хвърлила едно око на автобиографията на Конър, щеше да види, че е защитил доктората си в Бостънския университет, и да направи връзката.

Уайнграу продължаваше да говори:

— … Той има от този вид произход, знаеш какво имам предвид: стара фамилия от Нова Англия и всичко останало. Това е нещо, с което човек се ражда. Това не е твой минус. Просто животът е такъв. Ние правим крачки — всяка година, ние правим крачки — но тези „стари пари“ и връзки с фамилиите от Източното крайбрежие ще ни позволят да напреднем много повече.

Уайнграу най-накрая спря да говори, може би се усети, че е казала прекалено много. Нора почувства известно напрежение около очите и ъгълчетата на устата. И за свое голямо огорчение установи, че ѝ се плаче. Обаче нямаше никога да позволи на тази жена да го види. Затова стана с остатъците от достойнство, които успя да събере, и тъй като не смееше да заговори, просто се обърна и излезе от кабинета. Чу Уайнграу да я вика по име, преди да завие зад ъгъла на коридора и да се втурне в своя кабинет. Затвори и заключи вратата, като благодареше на бога, че Дигби го няма. Вероятно се беше изпарил, след като знаеше какво предстои.

Седеше в сумрака, поемаше си тежко дъх, но успя да сдържи сълзите. Осъзна, че планът още от самото начало е бил такъв. Уайнграу беше довела Дигби, за да го повиши. Било е предрешено. Каквото и да беше или да не беше направила Нора, нямаше да промени нищо. Вестникарските статии, които изтъкваха нейната роля в разобличаването на заговора в РБУС и свързаните с това убийства, сигурно бяха затруднили Уайнграу да прокара решението си през управителния съвет. Но пък УС беше слаб, състоеше се най-вече от пенсионирани бизнесмени и без съмнение не се беше затруднила кой знае колко.

Нора поклати глава. Трябваше да се съвземе и овладее. Животът не беше справедлив. Вече много пъти беше учила този урок. Изпускането на повишението със сигурност не беше най-лошото нещо, което ѝ се беше случвало. В никакъв случай. Колкото и да ѝ беше неприятно да признае, в думите на Уайнграу имаше и истина. Работата на началник на археологията, освен високия престиж и доброто заплащане, беше по-скоро политическа, отколкото научна. Началникът управляваше хората на терена, но не си цапаше ръцете. Това беше нещо, което Нора в своя стремеж за напредък не беше обмисляла.