Осем

— Такива като теб наричаме таиб — започна Шахин, — жена, познала мъж един-единствен път — и въпреки това носиш дете. Може би си забелязала как те гледаха в Кардая, когато спряхме. Сред моя народ се разказва една история. Седем хиляди години преди Хагира51 от Изток дошла жена. Пропътувала сама хиляди километри през солената пустиня, докато накрая стигнала в Кел Рела Таурег. Била отритната от собствения си народ, защото носела дете. Косата й била с цвета на пустинята, също като твоята. Казвала се Дая, което означава „Извор“. Настанила се в една пещера. В деня, когато детето й се родило, от скалите в пещерата бликнала вода. И до днес продължава да тече в Куар Дая — Пещерата на Дая, богинята на изворите.

Значи селището Кардая, където бяха спрели за камили и продукти, е наречено на необикновената богиня Куар — също като Картаген, помисли си Мирей. А може би легендата за Дая е същата като тази за Дидона? Да не би да става въпрос за една и съща жена?

— Защо ми разказваш това? — попита Мирей и погали кацналия на ръката й Шарло, докато се взираше в огъня.

— Написано е — продължи той, — че един ден Наби, или Пророкът, ще дойде от Бахр ал-азрак — Лазурното море. Калим — човек, говорещ с духове, последовател на мистичните пътеки на знанието. Този човек ще съчетава всичко това в себе си и ще бъде За’ар — със светла кожа, сини очи и червена коса. Това е предзнаменование за моя народ, затова те гледаха.

— Но аз не съм мъж — вдигна поглед Мирей. — А очите ми са зелени, не са сини.

— Не говорех за теб — отвърна Шахин. Наведе се над огъня, извади своя бусаади — дълъг тънък нож — и измъкна блестящия пръстен от жаравата. — Те очакват сина ти, той ще бъде роден пред погледа на богинята — точно както бе предсказано.

Мирей не запита Шахин откъде знае, че нероденото й дете ще бъде момче. В ума й препускаха хиляди мисли, докато го наблюдаваше как увива кожена лента на блестящия пръстен. Замисли се за детето в утробата си. Бяха изминали почти шест месеца и тя го усещаше как се движи в нея. Какво ли щеше да стане с него, след като се роди в ширналата се пустош — толкова далеч от нейния народ? Защо Шахин казваше, че той ще изпълни примитивното предсказание? Защо й бе разказал легендата за Дая — какво общо имаше тя с тайната, която младата жена търсеше? Откъсна се от тези мисли, когато той й подаде нажежения пръстен.

— Докосни го бързо, но с натиск по човката — ето тук, — обясняваше той, когато тя пое обвития в кожа пръстен, горната му част все още беше нажежена. — Няма да усети силна болка, но ще помни… — Мирей погледна закачуления сокол, стиснал доверчиво ръката й с остри нокти, забити в дебелата ръкавица. Човката му стърчеше, когато тя приближи пръстена. След това спря.

— Не мога — заяви тя и отдръпна пръстена. Червеникавото сияние се виждаше ясно в студения нощен въздух.

— Трябва да го направиш — заяви Шахин. — Откъде ще вземеш сили, за да убиеш човек, ако не притежаваш достатъчно сили, за да поставиш знака си на птицата?

— Да убия човек ли? — възкликна тя. — Никога! — Шахин й отправи бавна усмивка и златистите му очи заблестяха на необикновената светлина. Бедуините бяха прави, помисли си тя, когато казваха, че в една усмивка може да има нещо много ужасно.

Не ми казвай, че няма да го убиеш — каза тихо той. — Знаеш името му — повтаряш го нощем насън. Усещам мирисана отмъщението в теб, също както някои успяват да открият вода по миризмата. Мисълта за отмъщение те е довела тук и ти дава сили да живееш.

— Не е вярно — извика Мирей, въпреки че усети как кръвта й пулсира гореща зад очите, а пръстите й стиснаха златния накит. — Дошла съм, за да открия една тайна. Знаеш много добре, че е така. Вместо това ми разказваш легенди за някаква червенокоса жена, умряла преди много години.

— Не съм казал, че е умряла — отвърна рязко Шахин, ала лицето му си остана безизразно. — И тя, като пеещите пясъци, живее в пустинята. Също като древните тайни, и тя говори. Боговете не са могли да си представят, че ще умре — превърнали са я в жив камък. Чакала е в продължение на осем хиляди години, защото ти си инструментът на отмъщението й — ти и твоят син — точно както е предсказано.

Мирей чу гласа на Летиция да шепне:

„Ще се надигне като Феникс от пепелта в деня, когато камъните запеят… и пустинните пясъци заплачат с кървавочервени сълзи… А това ще бъде ден на отмъщение за Земята.“

А пък абатисата отвърна: „В «Шаха Монглан» е скрит ключ, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.“