Осем

Екатерина Велика, царица на всички руснаци, седеше пред черно-бялата шахматна дъска срещу абатисата. Взе коня и го постави в центъра. Изглеждаше уморена, имаше нездрав вид.

— Не разбирам — започна тихо тя. — След като през всичкото това време си знаела къде са, защо не ми каза? Защо не ми се довери? Мислех, че са разпилени…

— Така беше — прекъсна я абатисата и огледа дъската, — но си мислех, че направлявам стъпките на онези, на които бяха поверени. Оказва се, че съм допуснала грешка. Един от играчите е изчезнал заедно с част от фигурите. Трябва да ги открия.

— На всяка цена — съгласи се императрицата. — Разбираш ли сега защо трябваше още отначало да се обърнеш към мен? Имам агенти във всяка страна. Ако някой е в състояние да открие и върне изчезналите фигури, това съм аз.

— Не ставай смешна — отвърна абатисата, премести царицата напред и взе пешка. — Осем фигури са били в Париж, когато момичето е изчезнало. Тя не е чак такава глупачка, че да ги носи със себе си. Освен това е единствената, която е знаела къде са скрити, и не би се е доверила на никого освен на изпратения от мен вестоносец. Затова писах на госпожица Корде, която управляваше абатството в Каен. Помолих я да отиде в Париж от мое име, да открие къде се е скрило липсващото момиче, преди да е станало прекалено късно. Ако тя загине, никой няма да знае къде са фигурите. След като изпрати пощальона ми, посланик Жьоне, в изгнание, вече няма как да осъществя кореспонденция с Франция, освен ако не ми помогнеш. Последното ми писмо замина с дипломатическата поща.

— Елен, ти наистина си много умна, но не си въобразявай, че можеш да ме заблудиш — отвърна царицата с широка усмивка. — Трябваше да се сетя къде е останалата част от кореспонденцията ти… онази, която не успях да конфискувам.

— Конфискувала си я! — възкликна абатисата, докато наблюдаваше как Екатерина взема офицера й.

— Нямаше нищо интересно — отвърна царицата. — След като ти прояви достатъчно доверие и ми разкри съдържанието на писмото, може би ще отстъпиш още една крачка и ще ми позволиш да ти помогна в търсенето на шаха, както ти бях предложила още от самото начало. Макар да подозирам, че единствено отстраняването на Жьоне от длъжност те е принудило да ми се довериш, аз си оставам твоя приятелка. Искам „Шаха Монглан“. Трябва да е мой, преди да попадне в ръцете на някой значително по-безскрупулен от мен. Ти повери живота си в моите ръце, когато дойде тук, ала досега така и не ми каза какво знаеш. Защо да не конфискувам писмата ти, след като ми нямаш доверие?

— Как бих могла да ти се доверя чак толкова? — извика разпалено абатисата. — Да не би да си мислиш, че съм сляпа? Ти подписа пакт с нашия враг, Прусия, за да получиш още една част от съюзника си, Полша. Животът ти е застрашен от хиляди врагове, някои от които са в собствения ти двор. Трябва да знаеш, че синът ти Павел обучава в имението си войници, които приличат на прусаци, и планира преврат. Всеки твой ход в опасната игра разкрива, че търсиш „Шаха Монглан“, за да постигнеш целта си — да се сдобиеш с власт. Как да съм сигурна, че няма да ме предадеш, както предаде толкова много други хора? Може и да си на моя страна, искрено копнея да е така — ала какво щеше да стане, ако бях донесла шаха тук? Дори твоята власт, скъпа Софи, ще остане безсилна, когато влезеш в гроба. Ако умреш, потръпвам от ужас, щом си помисля какво би направил с фигурите и властта синът ти Павел!

— Не се страхувай от Павел — изсумтя императрицата, когато абатисата направи рокада с коня. — Властта ще му стигне колкото да разкарва напред-назад горките нещастници в смешни униформи. Внукът ми Александър ще бъде цар, когато умра. Лично съм го обучила и той ще действа според волята ми.

В същия миг абатисата постави пръст пред устните си и посочи гоблен, закачен на отдалечената стена. Царицата последва с поглед жеста й и се надигна предпазливо от стола. Двете жени не отделяха очи от гоблена, а абатисата продължи да говори:

— Доста интересен ход, ход, който ще ми създаде проблеми…

Царицата крачеше през стаята с големи стъпки. Дръпна тежкия гоблен с един замах. Отзад бе застанал принц Павел, засраменото му лице бе поруменяло като на рак. Погледна шокиран майка си, а след това сведе очи към пода.

— Майко, тъкмо идвах да те видя… — започна той, ала не смееше да вдигне очи към нея. — Искам да кажа, Ваше величество, аз бях… Идвах да видя светата майка, абатисата, по един въпрос… — Той заопипва копчетата на сакото си.

— Забелязвам, че си наследил бързия ум на баща си! — сопна се тя. — Като си помисля само, че съм носила в утробата си принц, чийто единствен талант е да се крие, за да подслушва! Напусни веднага! Отвращаваш ме!

Тя му обърна гръб, ала абатисата забеляза горчивата омраза по лицето на Павел, докато се взираше в гърба на майка си. Екатерина играеше опасна игра с това момче, той не бе дори наполовина толкова глупав, колкото тя си мислеше.