Осем

— Моля светата майка и Нейно височество да ме извинят за притеснението — заговори тихо той. След това се поклони ниско на гърба на майка си, отстъпи крачка и излезе, без да каже и дума повече.

Царицата мълчеше. Бе застанала до вратата, с очи, впити в шахматната дъска.

— Според теб колко чу? — попита най-сетне тя, сякаш бе прочела мислите на абатисата.

— Трябва да предположим, че е чул всичко — отвърна абатисата. — Налага се да действаме незабавно.

— Какво? Само защото един глупак е научил, че не е достатъчно мъж, за да бъде цар ли? — попита Екатерина с горчива усмивка. — Убедена съм, че той отдавна го знае.

— Не — отвърна абатисата, — защото е научил за шаха.

— Поне тази тайна се пази добре, докато измислим план за действие — обясни Екатерина. — А единствената фигура, която ти донесе, е прибрана на сигурно място. Ако искаш, мога да я извадя и да я скрием някъде, където на никой няма да му хрумне да търси. Работниците изливат основите за последното крило на Зимния дворец. Строи се вече петдесет години и дори не смея да мисля чии кости са погребани там!

— Не можем ли да се справим сами? — попита абатисата, докато царицата обикаляше стаята.

— Ти шегуваш ли се? — Екатерина отново се настани пред дъската. — Искаш да кажеш, двете с теб ли? Казваш да се промъкнем посред нощ, за да скрием тази дребна фигурка? Няма причина за чак такова притеснение.

Абатисата вече не я гледаше. Беше заковала очи на шахматната дъска между тях, с пръснати фигури на черните и белите полета, която бе донесла от Франция. Вдигна бавно длан, помете фигурите и те изпопадаха на мекия килим от Астрахан. Почука дъската с кокалчетата на пръстите си. Чу глухо изтракване, сякаш под повърхността имаше някакво уплътнение, като че тънките полета бяха отделени от нещо скрито отдолу. Царицата се ококори, протегна ръка и докосна повърхността на дъската. Изправи се, сърцето й блъскаше неудържимо и пристъпи към близкия мангал, в който жарта отдавна се бе превърнала в пепел. Взе тежък железен ръжен, вдигна го над главата си и с всички сили го стовари върху дъската. Някои от полетата се напукаха. Тя захвърли ръжена, отстрани счупените парчета и памучната подплата. Отдолу проблесна нещо матово, което сякаш излъчваше вътрешна светлина. Абатисата седеше на стола си пребледняла и сериозна.

— Дъската на „Шаха Монглан!“ — прошепна Екатерина и погледна гравираните в сребърно и златно полета, които се виждаха през дупката. — През цялото това време е бил у теб. Нищо чудно, че си мълчеше. Трябва да отстраним горната част и подплатата и да го махнем от масата, за да изплакна очи в този блясък. Нямам търпение да го видя.

— Представяла съм си го в мечтите — призна абатисата. — Когато най-сетне го извадихме и видях да проблясва в сумрака на абатството, като усетих под пръстите си изваяните скъпоценни камъни и странните магически символи — усетих в мен да струи сила, много по-ужасяваща от всичко, което познавах. Сега разбираш защо искам да я погреба — още тази вечер, — там, където никой няма да я открие, докато не намерим останалите фигури. Има ли човек, на когото можеш да се довериш, който да ни помогне в тази мисия?

Екатерина остана загледана в нея дълго и за пръв път от много години насам усети самотата, която й бе донесла избраната в този живот роля. Императрицата не можеше да си позволи да има нито приятели, нито хора, на които да се довери.

— Не — призна тя пред абатисата с хитра момичешка усмивка. — Двете с теб отдавна не сме се впускали в опасни приумици и капризи, нали, Елен? Довечера, в полунощ, можем да вечеряме заедно, а после една разходка из градината ще ни се отрази добре.

— Може да ни се прииска да се разходим няколко пъти — съгласи се абатисата. — Преди да поръчам да вградят тази дъска в масата, наредих да я разрежат на четири части, за да се пренася без помощта на други. Предположих, че един ден… — Екатерина стисна ръжена като лост и започна да вдига хлабавите полета. Абатисата отстрани парчетата и разкри още по-голяма част от великолепната дъска. Върху всяко поле бе изписан странен мистичен символ, съответно в златно и сребърно. Краищата бяха украсени с редки нешлифовани скъпоценни камъни, гладки като яйца, подредени в странна форма.

— След като вечеряме — заяви абатисата и погледна приятелката си, — ще прочетем… конфискуваните писма.

— Разбира се… ще наредя да ти ги донесат — съгласи се императрицата, без да откъсва очи от дъската. — Те не бяха много интересни. Всичките са от твоя стара приятелка… дрънка нещо за времето в Корсика…

Тасили

Април 1793 година

Ала Мирей бе вече на хиляди километри от бреговете на Корсика. Преодоляла и последната висока стена на Аз-Земул ал-акбар, тя видя пред себе си Тасили — дома на Бялата царица.