Осем

Тя зарея поглед към пясъците, превърнали се в призрачно бледорозово на светлината на огъня, отпуснали се кротко под безбрежното звездно море. Златният пръстен продължаваше да блести в ръката й. Тя зашепна тихо на сокола, пое си дълбоко дъх и прилепи нажежения метал към човката. Птицата трепна, затрепери, ала не се отдръпна, когато острият мирис на изгорял хрущял изпълни ноздрите на младата жена. Прилоша й и тя изпусна пръстена на земята. През всичкото време галеше гърба на сокола и прибраните му криле. Меките пера потръпваха под пръстите й. На човката му се виждаше чудесно отпечатана осмица.

Шахин се пресегна и постави едрата си ръка на рамото й, докато тя галеше сокола. Докосваше я за пръв път и я поглед на в очите.

— Когато е дошла при нас от пустинята — обясни той, — сме я нарекли Дая. Сега живее в Тасили, където те водя. Висока е над шест метра, извисява се в долината Джабарен, над земните гиганти, над които властва. Наричаме я Бялата кралица.

* * *

Седмици наред вървяха сами през дюните и спираха единствено заради малката си игра — пускаха един от соколите и го следяха как се спуска към плячката си. Това бе единствената прясна храна, на която можеха да разчитат. Камилското мляко със солен вкус на пот пък бе единствената напитка, която имаха.

По обяд на осемнайсетия ден, когато изкачи възвишението и камилата й се отпусна на мекия пясък, Мирей за пръв път видя зауба’а, стълбове пясък, изникнали насред пустинята. Бяха на около пет километра и се извисяваха на триста метра към небето. Колоните бяха оцветени в червено и охра, леко наклонени заради поривите на вятъра. От основите на поне три метра височина се вихреше разбунтувало се море от пясък и растения в пъстър калейдоскоп също като разноцветни конфети. Над тях на около триста метра се бе разперил огромен червен облак, който покриваше небето и скриваше обедното слънце.

Подобният на навес облак, скрил ги от пустинната жега, плющеше високо над седлата на камилите също като платна на баржа, поела през пясъчното море. Това бе единственият звук, който Мирей чу — сухо плющене, — докато някъде далече пустинята безмълвно се разкъсваше на парчета.

След това чу друг звук — тих монотонен звън, нисък и страшен, също като тайнствен ориенталски гонг. Камилите започнаха да се мятат, дърпаха поводите и биеха с крака. Пясъкът се изплъзваше изпод краката им.

Шахин скочи на земята, грабна своите юзди и ги нави около ръката си, докато животното се теглеше ужасено.

— Страхуват се от пеещите пясъци — извика той, стисна и юздите на нейната камила, а тя слезе, за да му помогне. Шахин завърза очите на камилите, а те отчаяно се опитваха да се отскубнат и мучаха дрезгаво. Спъна ги с та’кил — скоби за предните крака, които нагласи малко над коленете — и ги накара да се отпуснат на пясъка, докато Мирей сваляше каквото трябва от гърбовете им. Горещият вятър задуха по-силно и песента стана по-ясно доловима.

— На шестнайсет километра са — изкрещя Шахин, — но се движат много бързо. След двайсет минути, най-много трийсет ще ни връхлетят!

Той забиваше колчета за палатка в земята, докато камилите ревяха отчаяно и се мъчеха да се отърват от скобите на краката. Мирей наряза сибаки, копринени корди, които да задържат соколите на местата им, грабна птиците, натъпка ги в една торба и я метна във вече готовата палатка. След това заедно с Шахин се пъхна под платнището, наполовина заровено от тежкия пясък с цвят на тухла.

Под платнището Шахин започна да увива муселин около главата и лицето й. Дори тук, в палатката, тя усети как ситни пясъчни прашинки парят кожата й, вмъкват се в устата й, в носа и в ушите. Отпусна се на земята и остана легнала, стараеше се да не диша, докато звукът ставаше все по-силен — също като рев на бурно море.

— Опашката на змията — обясни Шахин и я прегърна през раменете, за да образува въздушен джоб за нея, когато пясъците започнеха да прииждат с още по-голяма сила. — Тя се надига, за да опази портите. — Това означава — ако Аллах реши да живеем, — че утре ще стигнем в Тасили.

Санкт Петербург, Русия

Март, 1793 година

Абатисата на „Монглан“ седеше в огромния хол на апартамента си в императорския дворец на Санкт Петербург. Тежките гоблени, които покриваха врати и прозорци, не пропускаха светлината и правеха от стаята сигурно убежище. До тази сутрин абатисата вярваше, че тук е на безопасно място, готова да посрещне всеки неочакван обрат на съдбата. Сега разбираше, че е допуснала грешка.

Около нея се бяха настанили поне шест придворни дами, на които царица Екатерина бе наредила да не се отделят от нея. Те седяха притихнали, навели над бродериите си глави, и я наблюдаваха с крайчеца на очите си, за да докладват за всяко нейно действие. Тя помръдваше устни, за да си мислят, че се моли.