Осем

— Сега накъде? — попитах Лили.

— Трябва да търсим знака — довери тайнствено тя.

— Ето ти надписи — поне пет са. — Посочих малките стрелки с надписи по тях.

— Не ти говоря за табели — поправи ме Лили. — Знакът трябва да ни отведе при фигурите.

— А как изглежда?

— Не съм сигурна — отвърна тя и се огледа. — Веднага след Каменната гора е.

— Май не си сигурна — опитах се да я притисна аз и едва потиснах желанието си да я удуша. Денят и без това беше безкраен и мъчителен. — Нали каза, че всичко било запечатано в ума ти като шахматни ходове? Нали нямало проблем? Мислех си, че ще успееш да си представиш всяко кътче и всяка скача.

— Естествено, че ще успея! — сопна се гневно Лили. — Нали те доведох дотук? Защо не млъкнеш и не ме оставиш да разреша проблема?

— Значи признаваш, че се загуби — настоях аз.

— Не съм се загубила — извика Лили и гласът й отекна сред монолитните камъни наоколо. — Търся нещо… нещо конкретно. Един знак. Тя каза, че ще има знак, който да означава нещо, веднага щом излезем от гората.

— Какво ще означава? — попитах бавно аз. Лили ме погледна глупаво. Забелязах обелената кожа на носа й. — Знакът на дъга ли ще прилича? На светкавица? Може да е нещо написано на стената…

Не откъсвахме очи една от друга. И двете се сетихме едновременно. Тя запали фенерчето, обърна го към скалата пред нас в края на дългото плато… и го видяхме.

Огромна рисунка на цялата стена. Дива антилопа препускаше през долината. Цветовете изглеждаха живи дори на тази светлина. В средата на камъка се виждаше двуколка, която летеше след нея, управлявана от преследвачката — жена, цялата в бяло.

Останахме загледани в рисунката дълго и проследявахме с лъча великолепните форми. Стената бе висока и широка, извита навътре също като част от счупен лък. В средата на препускането през древните долини бе небесната колесница, представена като полумесец, теглена от тройка буйни коне, хълбоците им искряха в червено, бяло и черно. Чернокож мъж с глава на ибис бе коленичил отпред и държеше юздите здраво, докато конете се бяха устремили към тундрата. Зад тях се вееха две ленти, преплетени от порива на вятъра, за да образуват осмица. В центъра, извисила се над фигурите на мъжа и животните, също като огромно бяло отмъщение, се виждаше богинята. Бе застанала неподвижна, с гръб към нас, въпреки че около нея цареше смут, косата й се развяваше на вятъра, тялото й бе застинало. Ръцете й бяха вдигнати така, сякаш очакваше да замахне към нещо. Дългото вдигнато копие не бе насочено към антилопата, която бягаше панически, а сочеше към звездното небе. Тялото й бе изобразено във формата на стилизирана осмица, сякаш съставена от триъгълници.

— Това е — въздъхна Лили и погледна рисунката. — Нали знаеш какво означава тази форма? Говоря за двойните триъгълници, подобни на пясъчен часовник. — Тя проследи стената с лъча на фенерчето, за да очертае символа.

— Откакто видях плата у Мини, се опитвам да се сетя на какво ми прилича — продължи тя. — Най-накрая се сетих. На двуостра брадва, наричана лабрис, оформена като осмица. Използвана е на остров Крит от древните миноанци.

— Това пък какво общо има с идването ни тук?

— Видях я в една книга за шаха, която ми показа Мордекай. Най-старият открит шах е от двореца на цар Минос на Крит — където е бил построен и известният лабиринт, наречен на името на свещената брадва. Шахът е от двехилядната година преди новата ера. Бил направен от злато, сребро и скъпоценни камъни, като „Шаха Монглан“. В центъра бил гравиран лабрис.

— Както на плата на Мини — обадих се аз. Лили кимна и плъзна развълнувана лъча на фенерчето по изображението. — А пък аз си мислех, че шахът не е бил измислен докъм шестстотната или седемстотната година преди новата ера — добавих. — Всички казват, че идвал от Персия или Индия. Как е възможно миноанският шах да е толкова древен?

— Мордекай е писал много за историята на шаха — отвърна Лили и обърна светлината към жената в бяло, изправена на осветената от лунните лъчи карета, копието й вдигнато към небесата. — Според него шахът от остров Крит е създаден от архитекта на лабиринта — скулптора Дедал…

Ето че нещата започваха да си идват на мястото. Грабнах фенерчето от ръцете й и го прокарах по скалата.

— Лунната богиня — прошепнах. — Ритуалът на лабиринта… „Има един прелестен остров, наречен Крит, издигнал се е на средата на виненочервеното море, красив богат остров, прегърнат от водите…“ — Този остров, спомних си аз, също както и останалите в Средиземно море, е бил населен от финикийци. И там, както и във финикийската култура, лабиринтът е бил обграден от вода — която се подчинява на луната. Огледах рисунките по стената.

— Защо брадвата е гравирана на дъската? — попитах Лили, макар че знаех какво ще ми отговори. — Каква е връзката според Мордекай? — Знаех отговора и въпреки това думите й ме потресоха.

— Тъкмо това е — отвърна тя. — Целта е да бъде убит царят.

* * *