Осем

— Червенокоса мома, най-красивата, дет’ съм виждал — изрече завалено той. — Златисточервени къдрици, които разбиват мъжкото сърце, заради които войни се водят — същата като Скръбната Дирдре81. — Той свали смешната си перука, замахна с нея като за поклон и внимателно огледа тялото на новодошлата. След това пияният натъпка напудрената перука в джоба си, пресегна се към ръката на Мирей и я целуна галантно.

— Тайнствена дама пристига в компанията на екзотичен придружител! Позволете ми да се представя: аз съм Джеймс Бозуел от Афлек, адвокат по призвание, историк по професия и потомък на невероятните крале Стюарт. — Кимна й, потисна хълцането си и й подаде ръка. Мирей погледна Шахин. Той не разбираше английски и лицето му си оставаше непроницаема маска.

— Да не би да сте господин Бозуел, написал известната „История на Корсика“? — попита Мирей на английски, който говореше с очарователен акцент. Това бе прекалено голямо съвпадение. Първо Филидор, сега Бозуел, за когото Летиция Бонапарт й бе разказвала толкова много, се оказваха в същия клуб. Може би изобщо не ставаше въпрос за съвпадение.

— Същият — отвърна олюляващият се пияница и се облегна на ръката на Мирей, за да не падне. — По акцента ви личи, че сте французойка и не одобрявате либералните схващания, които като млад изразявах срещу вашето правителство?

— Напротив, господине — увери го Мирей. — Възгледите ви са изключителни. Ние във Франция имаме ново правителство, което се съобразява повече с насоките, които вие и господин Русо предначертахте. Познавате го, нали?

— Познавам ги всички — отвърна небрежно Бозуел. — И Русо, и Паоли, и Гарик, и Шеридън, и Джонсън — всички велики личности. Също като леките жени, които следват войнишките лагери, аз си лягам в калта на историята. — И я щипна под брадичката. — И на други места, и на други — разсмя се гръмогласно той.

Спряха пред масата му, където новата напитка вече го чакаше. Той взе чашата и отпи солидна глътка. Мирей дръзко го наблюдаваше. Макар пиян, съвсем не бе глупак. Със сигурност не бе случайност, че двама от мъжете, свързани с „Шаха Монглан“, бяха тук тази вечер. Трябваше да внимава, защото можеше да има и други.

— Ами господин Филидор, който ще играе тук тази вечер… и него ли познавате? — попита невинно тя. Макар привидно да изглеждаше спокойна, сърцето й биеше като подивяло.

— Всеки, който се интересува от шах, се интересува от великия ви сънародник — отвърна Бозуел и вдигна чашата към устните си. — За пръв път от доста време насам ще се появи пред публика. Не беше добре. Но вие сигурно знаете. След като сте тук тази вечер… да разбирам ли, че сте наясно с играта? — Малките му очи я наблюдаваха внимателно, въпреки че бе много пиян, а двойното значение на въпроса не й убягна.

— Затова съм дошла, господине — отвърна Мирей и пусна в действие момичешкия чар и обезоръжаващата си усмивка. — По всичко личи, че познавате господина, така че бихте ли ме представили, когато пристигне?

— За мен ще бъде огромно удоволствие — отвърна Бозуел, макар по нищо да не личеше, че му е приятно. — Всъщност той вече е тук. Подреждат в задната част. — Предложи й ръката си и я поведе към помещение с ламперии и месингови полилеи. Шахин ги последва безмълвно.

Висок слаб младеж, почти на възрастта на Мирей, с бледа кожа и нос като клюн, подреждаше фигурите на една от дъските в центъра на стаята. Край масите бе застанал нисък набит мъж към края на трийсетте с гъста руса коса, която се стелеше на масури около лицето му. Разговаряше с по-възрастен човек, който бе с гръб към нея.

Двамата с Бозуел се приближиха към масите.

— Драги мой Филидор — провикна се той и плесна силно другия мъж по рамото. — Прекъсвам те единствено за да те запозная с тази поразителна красавица, дошла от родината ти. — Не обърна никакво внимание на Шахин, който наблюдаваше сцената от вратата с черните си ястребови очи.

По-възрастният се обърна и погледна Мирей в очите. Бе облечен в старомоден костюм стил Луи XV — макар плюшът и чорапите до коленете да не бяха подходящи, ала личеше, че Филидор е човек с достойнство, от аристократичен произход. Въпреки че бе висок, изглеждаше крехък като изсушено цвете, а прозрачната му кожа бе бяла като напудрената перука. Той се поклони леко и притисна устни към ръката на Мирей. След това заговори напълно искрено:

— Госпожо, рядко може да види човек такава зашеметяваща красавица край шахматната дъска.

— Още по-рядко може да види човек такава зашеметяваща красавица под ръка със стар дегенерат като Бозуел — намеси се русият и обърна тъмните си настойчиви очи към Мирей. Когато се наведе, за да й целуне ръка, високият младеж с орлов нос пристъпи към тях, за да изчака своя ред.

— Преди да вляза тази вечер в клуба, не познавах господин Филидор — обясни Мирей. — Дойдох да се срещна с него. Аз съм запалена негова почитателка.

— Едва ли по-запалена от нас! — съгласи се първият младеж. — Казвам се Уилям Блейк, а този млад козел, който сумти до мен, е Уилям Уърдсуърт. Получавате двама Уилямовци на цената на един.