Осем

След тези думи си тръгна. Просто се врътна и напусна стаята безшумно, както се бе появил. В първия момент останах неподвижна, а в следващия усетих, че треперя. Погледнах към работниците и се оказа, че те продължават да местят и подреждат, сякаш не бяха забелязали нищо необичайно. Пристъпих към вратата, излязох на вътрешния балкон, все още объркана от необичайната среща. И в този миг се сетих. Той ми бе напомнил за гледачката от новогодишната нощ.

Лили и Хърманолд ме повикаха от залата долу. Както бяха застанали на подредените в шахматен ред черни и бели плочи на настилката, приличаха на странно пременени шахматни фигури, поставени на гигантска дъска. Бяха заобиколени от други гости.

— Слезте долу — провикна се Хърманолд. — Обещах да ви почерпя.

Тръгнах по балкона и заслизах към фоайето по застланото с червена пътека мраморно стълбище. Краката ми все още трепереха. Искаше ми се да остана насаме с Лили и да й разкажа за случилото си.

— Какво ще пиете? — попита Хърманолд, когато приближих към масата. Той ми предложи стол. Лили вече се бе настанила. — Трябва да е шампанско. Не се случва всеки ден Лили да удостои с присъствието си турнир, в който не участва.

— Денят не е всеки

! — сряза го раздразнена Лили и метна кожената пелерина на облегалката на стола си.

Хърманолд поръча шампанското и започна щедро да се хвали, което видимо вбеси Лили до краен предел.

— Турнирът протича чудесно. Двубоите ще са всеки ден. Предварителната реклама си казва думата. Дори аз не предполагах колко шахматни светила ще бъдат привлечени. Първо Фиск склони да забрави, че се е оттеглил, да не говорим за голямото събитие — пристигането на Соларин! А ето сега и ти си тук! — добави той и погали Лили по коляното. Нямах търпение да го прекъсна, за да започна да разпитвам за непознатия от горния етаж, но не можех да вмъкна и дума.

— Жалко, че така и не успях да ангажирам голямата зала в „Манхатън“ в чест на днешната игра. — Той не млъкна дори когато донесоха шампанското. — Трябваше да ги съберем. Събитието си заслужава. Истината е, че се страхувах от Фиск. Осигурил съм и лекари. За всеки случай. Прецених, че е най-добре да го включа по-рано, за да отпадне още от самото начало. Така или иначе, той няма да издържи докрай, а журналистите са вече тук главно заради него.

— Колко вълнуващо — отбеляза Лили. — Какъв шанс да видиш двама велики майстори и да станеш свидетел на нервна криза, и то по време на една-единствена игра. — Хърманолд я погледна смутен, докато си наливаше шампанско. Не бе сигурен дали се шегува, или не. Само че аз знаех. Намекът на Лили за ранното оттегляне на Фиск попадна право в целта.

— Може и да остана за мача — продължи с меден гласец тя и отпи от чашата си. — Имах намерение да си тръгна веднага след като настаня Кат…

— Остани! — помоли я Хърманолд, искрено притеснен. — Никак не ми се иска да пропуснеш играта на века.

— Да не говорим, че репортерите, на които си се обадил, ще бъдат много разочаровани, ако не съм тук, както си им обещал. Нали, Джон, мили? — Тя отпи отново, а лицето на Хърманолд порозовя.

Използвах възможността, за да се вмъкна в разговора:

— Мъжът, когото видях горе, това ли е Фиск?

— В игралната зала ли? — попита уплашен Хърманолд. — Надявам се да не е бил той. Би трябвало да си почива преди двубоя.

— Който и да беше, ми се видя много странен — признах аз. — Влезе и започна да се разпорежда с работниците и да ги кара да местят мебелите…

— Господи! — въздъхна Хърманолд. — Фиск трябва да е бил. Последния път, когато имах нещо общо с него, винаги, щом вземеше противникова фигура, искаше някой човек да стане и да изнесат стола му от стаята, за да се поддържат „равновесието и хармонията“, както казваше. Мрази жените и не обича да ги вижда в залата, където играе… — Хърманолд погали ръката на Лили, ала тя се отдръпна.

— Може би затова ме помоли да си вървя — предположих.

— Така ли? — попита Хърманолд. — Това е нечувано. Ще се наложи да поговоря с него преди началото на мача. Някой трябва да му обясни, че не може да се държи както едно време, когато беше звезда. Повече от петнайсет години не е участвал във важен турнир.

— Петнайсет ли?! — възкликнах. — Трябва да е бил на дванайсет, когато се е оттеглил. Мъжът горе беше млад.

— Така ли? — учуди се Хърманолд. — Кой може да е бил?

— Висок, слаб, много блед. Привлекателен, но с излъчването на буца лед…

— А, това е Алекс — разсмя се Хърманолд.

— Алекс ли?

— Александър Соларин — уточни Лили. — Нали тъкмо него искаше да гледаш, миличка. Той е сензацията.

— Разкажете ми още нещо за него — помолих аз.

— Страхувам се, че не мога — отвърна Джон. — Дори не го бях виждал, докато не пристигна и не опита да се регистрира в турнира. Този човек е истинска загадка. Не се среща с хора, не позволява да го снимат. Фотоапарати и камери не се допускат в залата. Най-сетне по мое настояване даде пресконференция. Че за какво ми е, ако не мога да разглася присъствието му?

Лили го погледна, пламнала от омраза, и въздъхна дълбоко.

— Благодаря за питието, Джон — подхвърли тя и се наметна с пелерината.