Осем

Изправих се заедно с нея. Минахме през фоайето и тръгнахме нагоре по стълбите.

— Не исках да говоря пред Хърманолд — прошепнах, когато излязохме на балкона, — но искам да ти кажа, че този тип Соларин… Тук става нещо странно.

— Винаги е така — отвърна Лили. — В света на шаха се срещаш с хора, които са или загубеняци, или нещастници. Или и двете. Сигурна съм, че въпросният Соларин не е изключение. Не могат да понесат, че една жена участва наравно…

— Не ти говоря за това — прекъснах я аз. — Соларин не ми каза да напусна, защото искаше да се отърве от една жена. Твърдеше, че ме грози голяма опасност! — Бях стиснала ръката й и двете се бяхме облегнали на перилата. Гостите на долния етаж ставаха все повече и повече.

— Сериозно? — изненада се Лили. — Ти шегуваш ли се? Каква опасност може да те грози? И то на шахматен турнир? Единствената опасност е да не заспиш. Фиск обича да измисля уловки, които те вкарват в пат.

— Казвам ти, че мъжът ме предупреди, че съм в опасност — повторих и я дръпнах по-близо до стената, за да могат хората да минават. След това сниших глас. — Ти помниш ли гледачката, която ни изпрати на тържеството на Хари за Нова година?

— А, не — дръпна се Лили. — Само не ми казвай, че си повярвала на глупостите й. — Тя се усмихна.

Хората започваха да се насочват към игралната зала. Присъединихме се към потока и Лили ни избра места отпред, малко встрани от центъра, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да ни забелязват. Ако изобщо бе възможно, след като се бе облякла по този предизвикателен начин. Щом се настанихме, аз се наведох към нея и зашепнах:

— Соларин употреби същите думи като гадателката. Хари не ти ли е споменавал какво ми каза тя?

— Никога не съм я виждала — призна Лили и извади портативен шах от джоба на пелерината. Остави го на скута си. — Една приятелка ми я препоръча, но не вярвам в тези простотии. Затова не отидох.

Хората сядаха около нас и непрекъснато я оглеждаха. В залата нахлуха група репортери. На врата на един от тях висеше фотоапарат. Забеляза Лили и веднага се насочи към нас. Тя се наведе над портативната дъска и прошепна:

— В момента водим сериозен разговор за шахмата. Да си знаеш, ако някой нещо пита.

Влезе Джон Хърманолд. Бързо се отправи към репортерите и спря онзи с фотоапарата, преди да успее да се добере до нас.

— Моля да ме извините, но се налага да взема този фотоапарат — уведоми той журналиста. — Гросмайстор Соларин не допуска снимането в турнирната зала. Моля, заемете местата си преди началото на играта. По-късно ще имате достатъчно време за интервюта.

Репортерът му подаде апарата си с открито неудоволствие. Заедно с колегите си се отправи на местата, посочени от организатора.

Гласовете притихнаха и се превърнаха в шепот. Влязоха съдиите, настаниха се на отделна маса, последвани от мъжа, за когото вече знаех, че е Соларин, и по-възрастен господин, по всяка вероятност Фиск.

Фиск ми се стори нервен и невероятно напрегнат. Едното му око потрепваше непрекъснато и върховете на посивелите мустаци мърдаха енергично, сякаш се опитваше да отпъди муха. Оредяващата му коса бе мазна, сресана назад. Бе оставил няколко небрежни кичура, които да падат по челото. Кафеникавочервеното му велурено яке бе износено и очевидно имаше нужда от химическо чистене. Беше го вързал с колан като халат. Широките му панталони бяха доста смачкани. Изпитах съжаление към него. Сякаш мястото на този нещастен човечец, от когото се излъчваше отчаяние, не бе тук.

Изправилият се до него Соларин приличаше на античната мраморна статуя „Дискохвъргачът“. Бе поне една глава по-висок от прегърбения Фиск. Обърна се грациозно на една страна, подаде стол на противника си и му помогна да седне.

— Копеле! — изсъска Лили. — Опитва се да спечели доверието на Фиск и да си извоюва победата още преди да е започнал играта.

— Не го ли съдиш прекалено сурово? — попитах на глас аз. Неколцина седнали зад нас изшъткаха.

Едно момче донесе фигурите и започна да ги подрежда. Постави белите пред Соларин. Лили ми обясни, че церемонията по избора на цвят е била вчера. Още няколко души зашъткаха, затова замълчахме.

Докато един от съдиите четеше правилника, Соларин огледа публиката. Беше седнал с профил към мен и най-сетне можех да го наблюдавам на спокойствие. Стори ми се доста по-спокоен и отпуснат отпреди. Сега, след като вече бе в свои води и всеки момент щеше да направи първия ход, ми се стори млад и напорист, също като спортист пред прага на победата. В следващия миг погледът му попадна на нас с Лили и лицето му замръзна. Не откъсваше очи от мен.

— Охо — обади се Лили. — Сега вече разбирам защо каза, че бил като ледена буца. Добре че видях този поглед, преди да седне срещу мен на дъската.