Осем

Вече не обръщах внимание на ходовете. Наблюдавах двамата мъже и се опитвах да разбера какво се случва между тях. Лили седеше до мен с отворена уста и се взираше напрегнато в дъската. Неочаквано Соларин се изправи и отблъсна стола си назад. Публиката се размърда и хората започнаха да шушукат. Соларин натисна копче, за да спре и двата часовника, и се приведе над Фиск, за да му каже нещо. Един от съдиите притича към масата им. Двамата със Соларин си размениха няколко думи и съдията поклати глава. Фиск седеше отпуснал глава над дъската, ръцете му бяха свити в скута. Соларин отново му каза нещо. Съдията се върна при колегите си. Те закимаха и седналият в средата се изправи.

— Дами и господа — заговори той. — Гросмайстор Фиск не се чувства добре. В знак на уважение гросмайстор Соларин спря часовника и се съгласи на кратка почивка, за да може господин Фиск да излезе и да подиша чист въздух. Господин Фиск, моля запишете вашия ход и го предайте в запечатан плик на съдиите. Партията продължава след трийсет минути. Фиск записа хода си с трепереща ръка, постави листа в плик, запечата го и го връчи на съдията. Соларин бързо напусна помещението и не даде на репортерите време да се нахвърлят върху него. В залата цареше вълнение, чуваха се бръмченето и шепотът на гласове, долитащи се от скупчилите се малки групи. Обърнах се към Лили.

— Какво стана? Нищо не разбрах?

— Направо невероятно — обясни тя. — Соларин няма право да спира часовниците. Единствено съдията може да вземе подобно решение. Това е против правилата, трябваше да прекратят тази партия. Арбитърът спира часовника единствено ако и двамата са съгласни да се направи почивка. Но само след като Фиск е запечатал следващия си ход.

— Значи Соларин е дал време на Фиск, извън включеното в отмерването на часовниците — уточних. — Защо ще го прави?

Лили ме погледна. Сивите й очи бяха станали почти безцветни. Стори ми се изненадана от собствените си мисли.

— Той знаеше, че това не е типичният за Фиск стил на игра — отвърна тя. Помълча няколко секунди, след това продължи, като прехвърляше наум събитията: — Соларин предложи на Фиск размяна на цариците. Не бе длъжен да го прави в параметрите на играта. Все едно че подлагаше Фиск на изпитание. Всички знаят, че Фиск мрази да губи царицата.

— А той прие ли? — попитах.

— Не — отвърна Лили, все още потънала в собствените си мисли. — Не прие. Взе царицата, но после я остави. Опита се да се престори, че е j’adoube.

— Какво е това j’adoube?

— Значи „докосвам, нагласявам“. Напълно допустимо е да нагласиш някоя фигура по средата на партията.

— Тогава какво не е наред? — продължих да питам.

— Не че нещо не е наред — отвърна Лили. Просто трябва да кажеш „j’adoube“, но това задължително трябва да стане, преди да докоснеш фигурата. Не след като вече си я преместил.

— Може да не се е сетил…

— Той е гросмайстор — изтъкна Лили. Изгледа ме дълго и изпитателно. — За всичко се сеща.

Тя продължаваше да се взира в малката дъска на коленете си. Не исках да я притеснявам, но вече всички бяха излезли от залата и двете бяхме останали сами. Седях до нея и се мъчех да си обясня с ограничените си познания за шаха какво означава всичко станало.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — обади се най-сетне тя. — Според мен гросмайстор Фиск мамеше. Според мен е вързан към предавател.

Ако в онзи момент знаех, че е права, предстоящите събития можеха да бъдат променени. Как бих могла да предположа, че точно това е ставало, и то на три метра от мен, докато Соларин се е съсредоточавал над дъската.

* * *

Соларин гледаше надолу в дъската, когато забеляза за пръв път. Отначало долови лек проблясък с крайчеца на окото си. Третия път, когато му направи впечатление, моментът съвпадна с поредния ход на противника му. Той отпускаше ръце в скута си, щом Соларин спираше часовника и този на Фиск се включваше. Руснакът погледна към ръцете на мъжа отсреща и тогава забеляза пръстена. Фиск никога не бе носил такова украшение.

Фиск играеше безразсъдно. Рискуваше. От една страна, партията беше по-интересна по този начин, ала всеки път, когато поемаше риск, Соларин го поглеждаше в лицето. Не виждаше обаче изражение на човек, готов на смели ходове. Тогава руснакът започна да следи пръстена.

Противникът му имаше предавател. Нямаше съмнение. Соларин играеше срещу някой друг или нещо друго. Въпросното нещо не беше в стаята, а конкурентът със сигурност не беше Фиск. Погледна придружителя си от КГБ, подпрян на далечната стена. Беше готов да рискува, дори да загуби проклетата партия и да напусне турнира. Но искаше да узнае кой е сложил предавателя. И защо.