Осемте удара на часовника

— От тази пролет. Докато прекарвахме великденските празници в Ница, се запознахме с Жан-Луи д’Ормивал. След като се завърнахме, младежът, който живееше главно с майка си и леля си, пристигна в Париж и се установи на квартира в нашия квартал. С Женевиев се виждаха всеки ден. Ще си призная, лично на мен Жан-Луи Вобоа не ми беше особено симпатичен.

— Извинете — забеляза Ренин, — преди малко го нарекохте Жан-Луи д’Ормивал.

— Той се нарича и така.

— Значи има две имена?

— Не зная. В това също има някаква загадка.

— А той под какво име ви се беше представил?

— Жан-Луи д’Ормивад.

— А Жан-Луи Вобоа?

— Така е бил представен пък на дъщеря ми от някакъв господин. Но Вобоа или д’Ормивал, струва ми се, не е толкова важно. Това лято край морето и после тук той не се отделяше от нея. Но после, миналия месец, когато си замина у дома, за да се договори с майка си и леля си за сватбата, изведнъж дъщеря ми получи ето това писмо:

„Женевиев, има много пречки, които възпрепятстват нашето щастие.

Отказвам се от бракосъчетаването ни с голямо отчаяние. Обичам ви повече от всякога. Сбогом!

Простете ми.“

Скоро след получаването на това писмо дъщеря ми се опита за първи път да се самоубие.

— На какво се дължи тази внезапна раздяла? Нова любов или някоя стара приятелка?

— Не вярвам, господине. Но в живота на Жан-Луи, според дълбокото убеждение на дъщеря ми, има някаква мистерия, или по-точно цяла поредица от мистерии, които му пречат и го преследват. Лице, измъчено като неговото, не съм виждал никога. Още от първия миг почувствах в него голяма мъка и тъга, и което бе най-странното, те се появяваха най-силно в миговете, когато се отдаваше на любовта си с най-голямо доверие.

— Впечатленията ви вероятно са се потвърдили и от някои други подробности, от някои неща, аномалията на които ви е направила впечатление? Това двойно име например…, не сте ли му задавали такъв въпрос?

— Да, питал съм го на два пъти. Първия път ми отговори, че леля му го наричала Вобоа, а майка му д’Ормивал.

— А втория?

— Тогава ми каза, че майка му го наричала Вобоа, а леля му д’Ормивал. Обърнах му внимание върху това и той така се изчерви, че повече не настоявах за отговор.

— Далече ли живее от Париж?

— В самото сърце на Бретан… Къщата Елсевен е на осем километра от Карекс.

Ренин замълча. Обмисляше всичко това няколко минути, после тръсна глава и каза на стареца:

— Не бих желал да безпокоя г-ца Женевиев, но повторете й точно това, което ще ви кажа:

„Женевиев, господинът, който те спаси, ще направи дори и невъзможното, но в срок от три дни ще доведе годеника ти тук. Напиши една записка до Жан-Луи, която този господин ще му предаде.“

Старецът го изгледа смаян. Той промълви:

— Боже мой! Нима е възможно!… Бедната ми дъщеря, ще бъде спасена от смъртта… и ще бъде щастлива?

И той добави с глас, който едва се чуваше и същевременно бе много засрамен.

— О, господине, действайте бързо, защото поведението на дъщеря ми ме кара да подозирам, че тя е забравила някои свои задължения и няма да може Да преживее позора…, който скоро ще стане публично достояние.

— Мълчете, господине — предупреди го Ренин. — Има думи, които не трябва да се произнасят.

…Същата вечер Ренин и Ортанз отпътуваха с влака за Бретан.

В десет часа преди обед пристигнаха в Карекс, където Ренин се поразходи, докато Ортанз си почине. В дванадесет и половина, след като обядваха, двамата се качиха в автомобила, който им бе заел един известен в околността човек.

— Нещо сте бледа, мила приятелко — забеляза усмихнато Ренин, докато слизаха пред градината на Елсевен.

— Признавам — промълви Ортанз, — че тази история ме развълнува твърде много. Едно младо момиче, което два пъти посяга на живота си… Каква смелост е била необходима за това… Затова се страхувам…

— От какво се страхувате?

— Че няма да успеете. Не ви ли тревожи това?

— Мила приятелко — отговори той, — сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че се чувствам по-скоро весел.

— Но защо?

— Не зная. Имам чувството, че в основата на случая, който толкова ви тревожи, има нещо комично д’Ормивал… Вобоа… това намирисва на нещо смешно. Повярвайте ми и бъдете хладнокръвна. Впрочем, вече сме на самото място. Ще дойдете ли с мен?

Двамата прекрачиха главния вход на имението, който бе отбелязан с два дървени кола. На единия беше изписано името на г-жа д’Ормивал, а на другия това на г-жа Вобоа. На всеки от тях бе окачена отделна портичка с отделна пътека, която водеше към старо прихлупено жилище, разделено на две крила, пред които свършваха и пътеките.

Очевидно наляво живееше г-жа д’Ормивал, а надясно г-жа Вобоа.