Остров Тамбукту

— А какво искате да правя. Да гледам спокойно как ще убивате невинни хора. Вие сте културен човек, сър. Вместо да убедите туземците да се откажат от тоя варварски поход, вие ги насърчавате с участието си.

Едва сега Смит се обърна към мене и каза твърдо:

— А защо да ги разубеждавам? Щом вярват, че една човешка жертва ще донесе щастие на племето, какво мога да имам против това? Аз не съм безбожник, сър. Не е моя работа да се меся в религиозните обреди на племето, а още по-малко в работите на Арики. Той е първожрец и всички го слушат. А какво съм аз за тия диваци? Нищо! Кръгла нула… Бял човек от луната — ха-ха!

— Не се смейте, сър! И не се преструвайте на наивен праведник. Вие много добре разбирате, че отивате да убивате невинни хора.

— Отивам, вярно… — смънка плантаторът. — По неволя трябва да отида. Тоя поход не съм го измислил аз, уверявам ви.

— Да, но замислите на Арики ви допадат, признайте. Още преди да стъпите на острова, вие заговорихте за война между племената. Мечтаехте да станете съветник на главатаря, дори министър! Ето сега искате да изпълните старите си планове…

— Но аз нищо не правя — почна да се оправдава плантаторът. — Аз съм изпълнител на чужда воля. Арики ме покани да участвувам с ловците в похода срещу племето бома и аз се съгласих. Това е всичко. Аз не можех да му откажа. Това би го оскърбило. А аз не искам да го оскърбявам, защото съм зависим от него. Ако утре, на големия празник, откаже да ме направи син на племето, какво ще стане с мен? На вас ви е лесно, вие имате зад гърба си главатаря, но аз на кого ще се опра?

Безполезно беше да говоря повече с плантатора. Той имаше свои възгледи върху живота и с нищо не бих могъл да го накарам да се откаже от това, което си е наумил да прави.

— А капитанът? — попитах го аз. — Какво е неговото мнение?

— Както винаги, той няма мнение — злъчно се усмихна плантаторът.

— Все пак той няма да участвува в тоя позорен поход, нали?

— Защо са тия гръмки фрази? — обиди се Смит. — Защо наричате позорен поход един обичай, който се тачи като закон?

— Аз не мога да го нарека другояче. Ще участвува ли капитанът? — повторих въпроса си.

— Не. Той каза, че предпочита да отиде на лов за фазани или с въдицата за риба.

„Все пак капитанът е хиляди пъти по-добър от Смит“ — помислих си аз. Помолих плантатора да отидем при Арики, но той отказа. Безполезно било да тревожим първожреца. Той бил пиян…

Докато се разправяхме със Смит, ловците се събраха на мегдана. Оттам се чуваха възбудени гласове. Излязох от колибата и видях стотина мъже, повечето младежи, които припряно разговаряха помежду си, а някои подканваха другарите си:

— Да вървим! Да вървим!

— Къде е тана Боамбо? Защо го няма още? Всички бяха въоръжени с копия и стрели. Лицата и телата им бяха намазани с черна боя, на шиите им висяха гердани от раковини, по ръцете и краката им имаше гривни, изплетени от лико, под които бяха затъкнали цветя и малки зелени вейки, а в косите си бяха натъкнали разноцветни пера. Те бяха в пълна бойна готовност. Очите им горяха от възбуда и нетърпение по-скоро да тръгнат в поход. И аз разбрах, че е невъзможно да спре човек тази възбудена тълпа, която смяташе похода срещу племето бома за чест, а пренасянето на човешка жертва — за свещен дълг. Най-после дойде и Боамбо и всички нададоха радостни викове.

— Тана Боамбо!

— Умба-бозамбо!

— Да живее тана Боамбо!

— Комунатуа, готови ли сте? — попита ги главатарят и всички в един глас му отговориха:

— Готови сме!

— Да вървим! Ние сме храбри мъже!

— Ще избием всички врагове до крак!

Тук беше и Амбо, синът на главатаря. Извиках го настрана и го попитах:

— Защо отивате срещу племето бома? То нищо лошо не ви е направило.

— Мълчи! — извика възбудено младежът. — Ти не познаваш племето бома. Всички са разбойници.

— Познавам го по-добре от тебе, защото живях при него шест луни — възразих аз. — Всички са добри хора. Защо ще ги убивате?

— Мълчи! — повтори Амбо. — Ако те чуят другите, ще те намразят.

Той ми обърна гръб и потъна в множеството. Тогава отидох при Боамбо и се помъчих още веднъж да го убедя да се откаже от тоя позорен поход.

— Какво мога да направя? — сви рамене той. — Ти чу какво говорят ловците. Аз не мога да ги спра.

— Можеш! — твърдо казах аз. — Кажи им, че ако не си отидат по домовете, ще се случи голяма беда.

Твърдият ми глас и моята увереност смутиха главатаря. Той ме погледна втренчено и попита:

— Какво ще се случи? Кажи!

— Много лошо! — неопределено повторих аз, защото не знаех какво друго да кажа.

Той настойчиво почна да ме разпитва какво точно ще се случи, ако не се откажат от похода. Арамру — земетресение? Или може би ще запаля Голямата вода?

— Кажи! — настояваше той. — Какво ще се случи?

— Не ме питай, нищо няма да ти кажа! — отвърнах аз. — Ако ловците не си отидат още сега по домовете, цялото племе ще пострада. Анге бу!