Остров Тамбукту

Около нас бяха се събрали доста хора и внимателно слушаха нашия разговор. Като чуха моите заплахи, туземците също почнаха да ме разпитват какво ще се случи. Мога ли да направя нещо лошо на племето? Мога ли да докарам арамру и да запаля Голямата вода? Аз мълчах. Това внесе известно смущение между тях. Тъкмо това исках аз, но Смит беше на друго мнение. Като разбра, че разколебавам ловците, той изчезна някъде и след малко отново се върна заедно с Арики. Тогава разбрах, че Смит беше ме излъгал: първожрецът не беше пиян. Той застана на мегдана мълчалив и мрачен. Всички го наобиколиха и почнаха да го отрупват с въпроси. Той мълча доста дълго време, след това заговори бавно и тържествено:

— Белите листа всичко ми казаха. Този пакеги — посочи ме той с дългата си ръка — иска да не принасяме жертва на Дао. Той казва, че племето бома са добри хора, а всички вие знаете, че те са наши врагове. Той говори тъй, защото е приятел на племето бома. Вярно ли е това? — обърна се към мен Арики, но преди да му отговоря, той продължи разпалено: — Виждате ли го? Той мълчи! Значи, аз казвам истината! Племето бома са лоши хора! Не откраднаха ли те Зума, дъщерята на Ламбо? Откраднаха я! Не откраднаха ли Лола, дъщерята на Ладан? Откраднаха я! Не убиха ли Зумбо, сина на Малу? Убиха го! А този пакеги казва, че били добри хора. Е, добре! Кой казва истината? Аз или този пакеги?

— Арики казва истината! Арики! — обадиха се много гласове.

Трябваше още веднъж да призная, че първожрецът не беше глупав. В това никога не съм се съмнявал и затова го смятах за опасен човек. Според разбиранията на туземците в думите му имаше желязна логика. Това, което каза, беше вярно. Двете девойки, за които говореше, племето бома наистина ги откраднало преди няколко години. Когато ги отвличали от градините, където работели, един от пазачите, Зумбо, бил тежко ранен и още на другия ден починал. Всичко това беше вярно. Но Арики не каза, че и племето занго е отвличало жени от племето бома. Той не каза, че тия взаимни нападения са причина за враждата между двете племена и ако бъдат прекратени, между тях щеше да настъпи мир и разбирателство. Той изреди всички злини, които племето бома беше извършило, но премълча това, което племето занго беше направило на племето бома. Той беше едностранчив и пристрастен, но в тоя миг на обща възбуда думите му направиха силно впечатление. Тълпата се раздвижи, чуха се закани. Струваше ми се, че ако сега Арики кажеше на тези хора да ме убият, те не биха се поколебали. И реших да мълча. Всяко възражение на първожреца би било опасно. Той положително имаше свои хора, които го слушаха безпрекословно. В това се убедих, когато ме нападнаха в колибата и искаха жив да ме изгорят. Наистина и аз имах приятели, но нито един от тях не би ме защитил сега, защото в тоя миг всички бяха убедени, че съм приятел на техните врагове. Сега разбрах защо Боамбо не искаше да спре похода. Той много добре знаеше настроението на хората си и не искаше да се излага, макар в душата си да не одобряваше тоя поход. Сега той стоеше настрана, мълчалив и мрачен, и нито дума не пророни в моя защита. Но аз не му се сърдех — той не можеше да постъпи другояче.

А възбуждението на тълпата растеше. Чуха се закани. Някой извика силно:

— Тоя пакеги е против нас! Да го хвърлим в Голямата вода!

Положението ми ставаше опасно. „Трябва по-скоро да се махна оттук“ — помислих си аз и побързах да напусна площада.

III

Същия ден следобед ловците се върнаха и в селото настъпи голямо оживление. Бурумът победоносно задумка, от мегдана долитаха радостни викове, а аз седях в колибата си самотен и тъжен. Поне капитанът да беше дошъл да поговорим, да ми разкаже какво става там … Той единствен ме разбираше, макар че не винаги ми съчувствуваше. Какво можеха да означават тия диви викове и биенето на бурума? Тържество? Победа?

На вратата се показа Амбо, синът на главатаря. Като ме видя, той влезе в колибата и каза възбудено:

— Победихме! Хванахме един бома!

Не му отговорих. Не споделях неговата радост, тя дори ми беше противна. Нищо не го разпитвах, но той сам заговори за похода. Ловците не успели да се приближат до градините на племето бома, защото пътеката била завардена и от гората излитали безброй отровни стрели. Смит, на когото много разчитали, веднага побягнал, щом префучала край ушите му първата стрела.

— Страхлив пакеги, ха-ха! — смееше се Амбо. — Пръв избяга, разбираш ли? Нито веднъж не гръмна с пушката си. Всички му се смяха…

Да избягаш от полесражението — това се смяташе за позорно. Смит беше се компрометирал — прекрасно! Пада му се!…

— Когато се връщахме — продължи Амбо, — аз забелязах един бома. Той беше се покачил на едно дърво и оттам пущаше срещу нас отровните си стрели. Ние предпазливо заобиколихме дървото и когато стрелите му се свършиха, хванахме го.

— А къде е той? — попитах.

— Затворихме го в една колиба. Двама наши го пазят.