Остров Тамбукту

До нас долитаха ударите на бурума и виковете на туземците. Всички бяха във възторг от сполучливия „лов“, само аз не се радвах. Тежка мъка ме потискаше. Войната беше заляла целия свят. Всички континенти горяха. Загиваха милиони хора. Дори и тук нямаше мир и спокойствие…

Макар и рядко, племената враждуваха помежду си. Наистина те не даваха много жертви — един-двама убити, не повече. Но това нямаше значение. Войната си е война. Тя е зло, голямо зло. И аз съм безсилен да го предотвратя…

Сякаш в отговор на моите мисли Амбо каза:

— Днес ти постъпи много лошо. Защо искаше да ни спреш? Аз ти казах да мълчиш, а ти какво направи? Арики беше прав. Тоя път Арики беше прав — повтори той.

— Амбо ли говори това? — погледнах го аз тъжно. — Вие ще убиете невинен човек… Невинен човек, не разбираш ли?

Не, Амбо не ме разбираше. За него племето бома беше враг на неговото племе и никой не можеше да го убеди, че това не е така. Не само Амбо — всички други мислеха като него. Може би враждата между двете племена съществуваше много отдавна и се предаваше от поколение на поколение? Не зная, но едно е вярно: тази вражда еднакво е вредна и за двете племена. Та нали тази вражда използуват колонизаторите, за да държат в робство цели народи и племена в Африка и в други континенти и острови…

— Нима всички племена на острова са ваши врагове? — попитах го аз. — Има ли приятели вашето племе?

— Има. Племето фарора. То живее на другата страна на острова. И племето улан. То живее оттатък залива, зад Скалата на ветровете.

И той отново заговори за моята „неразумна“ постъпка. Да, моят опит да уговоря хората да не предприемат похода против племето бома бил неразумен. При това съм заплашвал хората с някаква беда. Това било много лошо от моя страна. Добре съм направил, като съм се измъкнал навреме…

— А сега да отидем в селото — покани ме той. — Забрави всичко и ела да се веселим.

— Не — отказах аз. — Вие трябва не да се веселите, а да плачете.

Амбо ме погледна учудено, сви рамене и си излезе.

Шеста глава. Габон. Разговор със стария приятел. Предупреждението на тана Боамбо. Лов на диви свини

I

На другия ден — последния ден преди празника — Боамбо пак дойде в моята колиба. Сега той не беше мрачен, както вчера. Напротив, в погледа му личеше радостта от успеха. Разбира се! Неговите ловци бяха хванали един невинен човек и се готвеха да го убият. Племето занго наричаше този невинен човек свой враг, защото пускал отровни стрели срещу нападателите, а всяка такава стрела носи смърт. Какво от това, че той се защищавал? Врагът си е враг и когато спи. Така разсъждаваха туземците.

И Боамбо ми каза, че вчера съм постъпил много умно, като съм си отишъл навреме. Всички били против мен. Арики тържествувал. И може ли иначе? Аз защищавам племето бома! Това е лошо, много лошо! Ловците се ядосали, но скоро забравили всичко. Сега те пак ме обичат, защото съм лапао, лекувам всички болести. И Боамбо ме обича, защото го спасих от кадити, от смъртоносната змийска отрова. Но защо мълча? Още ли се сърдя? Трябва да разбера, че той не е виновен. Никой не е виновен. Такъв е обичаят…

— Къде е плененият? — попитах го аз.

— В една колиба.

— Може ли да го видя?

— Може.

Той ме заведе в селото и отвори вратата на една колиба. Пред нея стояха на пост двама пазачи с копия. Погледнах вътре и като видях пленника, потръпнах ужасен. Това беше Габон! Старият Габон от племето бома! Някога той беше мой приятел, носеше ми храна при извора в дървени онами, а после настойчиво ме молеше да не отивам при племето занго, враг на племето бома. Аз не го послушах и не съжалявах за това, но нима трябваше да го срещна тук, в тази тъмна колиба, като пленник, който след два-три дена ще бъде убит и изгорен на клада под радостните викове на туземците… Каква среща наистина!

Габон беше седнал на нара с наведена глава, дълбоко замислен, мрачен. Влязох в колибата и отидох при него, но той дори не дигна глава да ме погледне.

— Габон! Приятелю! — прошепнах тихо и сложих ръка на рамото му. — Не ме ли познаваш? Аз съм Андо, пакеги гена — помниш ли?

Чак тогава Габон ме погледна втренчено и пак наведе глава. Но в тоя кратък поглед аз не видях нищо друго освен омраза. Да, той ме смяташе за враг и ме мразеше. За него аз бях изменник. Неговото племе ме посрещна човешки, спаси ме от глад, даде ми подслон в най-трудните дни на живота ми, а как му се отплатих? Напуснах го и отидох при неговите врагове … Така си мислеше Габон — в това не се съмнявах. Той не можеше да мисли другояче. Но аз не се смятах за виновен. Аз бях длъжен да помогна на другарите си по нещастие. Смит не заслужаваше такава жертва, но той беше корабокрушенец като мен и аз не можех да го оставя цял живот да седи в разрушената яхта. Наистина той беше забравил какво бях направил за него, но това нямаше никакво значение. Аз изпълних своя човешки дълг и не търсех от него благодарност.