Отдавна отминала светлина

Ръката ѝ спря, тя остана вторачена нагоре към мен. Имаше червена коса, спомнях си я от градината. Очите ѝ бяха зейнали, не помнех цвета им, защото не обърнах внимание първия път. Тогава всички следяхме всяко движение на Фолко.

Тя затвори очи, изтълкувах го като признак на болка. То се знае, иначе защо би седяла на площадката в тъмата? И тогава проумях още нещо.

— Аз съм несполука, защото мога да назова връзката ти с Фолко и да проваля намеренията му тук.

— Ако се разчуе коя съм, вече не бих могла да правя това. Дори да оцелея някак.

— Какво да правиш? Да убиваш хора по заръка на Фолко ли?

Пак ме погледна. И след миг-два каза:

— Да живея както аз избера.

— Ти си… избрала това? Тази стълба? Убийството?

Не отговори веднага. Тръсна глава. Гласът ѝ се промени.

— Ти беше в градината, когато отидохме в неговата школа. Един от доведените да покажат уменията си пред него. Затова си ме… Ох, Джад да прокълне колелото на съдбата дано.

Нова изненада. Онази среща беше толкова кратка, преди Д’Акорси да отведе нея и втория си придружител. За да отидат на лов, както си спомних.

Размишлявах усилено. Но мислите ми не бяха особено ясни. Не ми хареса това преживяване и казах:

— Ако бях дошъл да те убия или да те разоблича, отдавна да съм се разкрещял, нали?

Тя вдиша няколко пъти, докато събере сили да говори.

— Тогава защо си тук?

— Щях да се чувствам по-щастлив, ако знаех.

Тя се засмя тихо. Да, засмя се в това студено плашещо място, ранена и очакваща да умре.

— Все някак трябва да те направим по-щастлив. Да те целуна ли?

Казах си, че има скрит смисъл в думите ѝ.

— Така ли го отрови?

Тя се подвоуми и кимна.

— Досетлив си. Фолко каза, че Гуарино е най-добрият учител в Батиара.

— Най-добрият човек, бихме добавили ние.

Неин ред беше да сви рамене.

— И той го твърди. И така… защо още не си повикал другите? С какво друго си зает сега, освен с желанието за щастие?

Не отговорих. Зад стената вече беше тихо, вероятно стаята бе опустяла.

— Тази стълба извън града ли води? — попитах.

Дворецът беше долепен до крепостната стена на Милазия и ако последният завой на стълбата сочеше на запад…

— Така ми казаха.

— Довели ли са кон за тебе? Ще те посрещнат ли?

— Да. — Тя си пое дъх. — Такъв беше планът. Преди гадната твар горе да ме прободе и да завърти ножа в раната.

— Не можеш ли да ходиш?

— Мога да пърхам и да танцувам — сопна се тя горчиво. — Седях си тук да се порадвам на изгледа и да разменя по някое остроумие с онзи, който дойде да ме залови.

— Да вървим — подканих. Ей така животът се преобръща в миг. — Ако се облягаш на мен, ще успееш ли да слезеш по стълбата?

Тя ме зяпна в трепкащата светлина от лампата.

— Защо би го направил?

Твърде уместен въпрос.

— Не съм сигурен. Мразех Уберто, не ми трябваше много време да стигна до това чувство. Мъжът, когото почитах тук, вече е почти неизбежно обречен — заради тебе. Пусна те да влезеш с отрова и ти извърши убийството. И… Не ме вълнува много дали Фолко д’Акорси ще наложи волята си в Милазия.

— Много точен отговор — отбеляза тя след малко. — Освен това умен.

— Колко мило от твоя страна. Все пак ми отговори. Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да се движиш?

— С помощ — може би.

— Ножа… прибери го — настоях аз.

— Всеки момент мога да го извадя отново.

Тя обаче пъхна ножа под препаската.

Слязох при нея. Раната беше на левия ѝ крак. Застанах от тази страна, преместих лампата в другата си ръка, хванах я за мишницата и я вдигнах с немалко усилие. Тя изохка и се олюля. Наместих ръката ѝ на раменете си.

— Няма нужда да бързаме.

— Няма и как да стане — процеди тя през зъби от болка.

— Аз пристъпям надолу, ти подскачаш на здравия крак.

— Аха, значи ви учат на този танц в Авена?

Този път се изненадах от собствения си смях. И от друго чувство в същия миг.

— А накрая се целуваме по бузите — изпъшках, докато се опитвах да поема върху себе си колкото се може повече от нейната тежест.

— Това би те убило — промълви тя.

Бях забравил. За малко.

— В такъв случай несъмнено можем да отложим целувката — казах и направих първата крачка надолу.

Стисках лампата с лявата си ръка. Тя ни беше жизнено необходима. С дясната ръка около кръста ѝ я крепях колкото можех.

— Да я отложим, синьор? Да отложим първата си целувка? — подкачи ме Адрия Риполи и аз се увлякох безнадеждно.

Мога да посоча момента. Тези няколко думи, изречени безгрижно, когато ѝ помагах да избяга. Споменът е толкова отчетлив. Понякога си мисля, че ще живея до края със спомена за нас двамата на онази стълба.

Мина немалко време, преди да я видя отново.

2.

Преданието в семейството на Йелена гласеше, че тяхната селска къща и овощната градина край Варена съществуват от хилядолетие и са притежание на семейството почти от самото начало. Колкото и да преувеличаваха от гордост, имаше признаци, че имотът е неимоверно стар. В къщата дори имаше древна, почти протрита мозайка с птици от най-различни видове на пода в стаята, която някога е била кабинет, както те налучкваха, но с годините я предназначили за други цели.