Отдавна отминала светлина

Когато Морани му се обаждаше през вратата, графът отговаряше „Добре съм, икономе“, Морани кимаше сдържано, въпреки че само аз можех да го видя, и се връщаше на мястото си върху скрина.

В онази нощ нямаше отговор.

Морани повтори думите си. Зад вратата тегнеше мълчание. Треперех.

Още едно повикване, Морани си пое дъх и отвори вратата. Виждах как се тресе ръката му. Той влезе. Последвах го.

— Най-мили Джад, който възлюби чедата си… — промълви Морани ди Росо.

Още помня гласа, с който изрече думите. Според мен знаеше в този миг, че и той вече е мъртвец.

Изглежда, смелостта и волята невинаги са достатъчни. Колко лошо, каза си Адрия.

Оказа се трудно да остане нащрек, дори будна сред тази болка. Студът вцепеняваше във влажното каменно стълбище. Чуваше плъхове, може би и други твари. Имаше лампа, виждаше хлъзгавите стъпала, но левият ѝ крак не вършеше онова, от което тя се нуждаеше. Нямаше как да слиза нормално. Успя да седне и да се смъква надолу, изпънала напред ранения крак, защото не можеше да го сгъва без охкане, а не знаеше кой би я чул зад стените.

Не че имаше значение, ако не стигнеше до малката врата (скрита зад храсти, както ѝ бяха казали), през която би излязла в есенната нощ извън градските стени при Копо и останалите, при конете и бягството.

Сега беше на площадка и се опитваше да събере сили. Това трябваше да е вторият етаж на двореца. Ако потърсеше, вероятно би открила врата и тук. Имаше нужда от отдих, знаеше колко е опасно, но… трябваше да си почине поне за малко.

Събуди се от звук и прилив на болка. Зърна светлината от друга лампа, огряла стената на стълбището над нея зад завоя. Още не се виждаха нито лампата, нито носещият я човек. Нейната бе угаснала. Все едно.

Ще ѝ сторят ужасни неща, мислеше си Адрия. Имаше ножа на Уберто под препаската на роклята. Имаш власт над някои неща дори накрая. Дали би могла да убие някого, преди да убие и себе си? Или искаше прекалено много от бога?

Първо видяхме кръвта.

Тя се бе стекла гъста и тъмна при осакатените полови органи на графа. Зяпнах, после отместих поглед и преглътнах буцата в гърлото си. Не бях виждал такава гледка дотогава. И като дете, после и в Авена, където стигнах до възрастта на мъж, не познавах войната. Чувахме за бебета, подхвърляни нагоре след превземането на градове, за да бъдат набучени на копия за развлечение. Но само слушахме такива истории в школата, колкото и да бяха страшни. Учехме философията на древните, музика и подобаващите за придворните обноски. Биехме се с дървени мечове, после и с истински под бдителен надзор. Имаше счупени кости, имаше и рани, веднъж се намушкаха момчета от враждуващи родове, обаче… такива неща нямаше.

Но когато се вгледах в лицето на графа, забелязах нещо. Пръстите му се бяха впили в гърлото, сякаш се е борил със задух. И аз се принудих насила да вдишам в този момент. Принудих се и да мисля.

Гуарино все повтаряше, че истинският придворен стига търпеливо до заключение, когато се сблъска с неочакваното. Аз не бях придворен, но пък той беше мой учител и се опитвах да живея според наставленията му.

Вторачих се в Уберто, в ръцете му върху гърлото. Жената — Адрия Риполи, не би могла да влезе тук със скрито острие. Претърсиха я два пъти. Но би могла…

— Виж! — възкликна Морани.

Прекрачи бързо към отворените капаци на прозореца. Не биваше да са отворени в тази есенна нощ. Тръгнах след него, заобиколих кръвта. Чувствах се зле. Студеният въздух ми помогна, когато се надвесих навън до него. Той сочеше надолу и аз видях клина в стената точно под нас… и увисналото от него въже.

— Стража! — изкрещя Морани. — Ей вие, стражниците долу! Убийца! Една жена бяга между вас! Намерете я!

— Озърна се втрещен към мен. — Нима му е отнела ножа? И го е надвила? Как?!

Обърнах се към стаята и се заставих пак да огледам тялото на графа върху килима. Разтвореният халат разкриваше скверно голотата му в смъртта. Очите му бяха облещени. И тези ръце на гърлото. Не виждах нож до трупа.

Морани още беше между капаците на прозореца и пак викаше на стражниците на площада. Чувах слаби гласове в отговор. Трябваше да са го чули и в двореца. Мъже щяха да нахълтат в тази стая и да съзрат какво има тук.

Оглеждах се за пореден път. Мъчех се да видя, да разбера. И този път забелязах още нещо, може би защото се опитвах да не гледам мъртвеца. Изобщо не жалех за Уберто от Милазия, но тази гледка ме разстройваше. И затова открих трите тъмни петънца от кръв по дървения под до вътрешната врата към другите стаи в покоите на графа.

Изведнъж Морани изви глава да ме погледне през рамо.

— Джуданио… — Никога няма да забравя добротата, грижата за живота на друг човек, които прояви в този миг. — Махни се оттук! Донесъл си виното, дал си ми го и си се върнал долу. Сега излез по-скоро! Легни си или иди там, където щеше да бъдеш, ако не беше тук!

Не изчака да види дали ще се подчиня. Пак се наведе от прозореца, през който бе избягала убийцата. Още мъже викаха отдолу, носеха и факли.