Отдавна отминала светлина

— Трудно ми е да се сетя.

Очите на Морани се вторачиха в моите.

— Трудностите ни предизвикват да се справим!

Сведох поглед. И Гуарино бе казвал същото. В школата. А тя имаше градина. И съществуваше, за да учи мъже и жени как да живеят благоприлично и ползотворно. И може би как да бъдат добри, ако имат такъв шанс, особено ако са на власт. Повечето ученици в школата идваха от овластени родове и се връщаха в тях.

Започнах:

„Има място, което си спомням в летните нощи,макар да го няма сега и за мен, и за всички останали.Фонтани се плискаха сред портокалови дръвчета

и ухание жасминово се разнасяше в мрака.Аз бях…“

Чухме звуци като от боричкане зад стената, после друг шум, приглушен.

Морани изви глава и се заслуша.

Стореното от мен в този миг не промени нищо, защото Уберто вече е бил мъртъв. Сега знам това. Той вече бе целунал момичето, което му доведоха… или изпратиха. Тогава обаче не знаех, а се намесих, за да задържа Морани ди Росо където седеше, след като и двамата чухме шум като от падане.

— Синьор, знаеш ли това стихотворение? — попитах го. — Преведено е от езика на ашарите на запад — отдавнашно е, от времето, когато те са владеели Еспераня, преди неверниците да бъдат посечени от мечовете, водени от светия Джад.

— И защо ми предлагаш да чуя стихотворение от неверник?

Той пак се обърна към мен.

— Гуарино казва, че можем да открием мъдрост и красота на неочаквани места. До голяма степен дължим знанията си за древните на преводите, направени от ашарите.

— Знам това — отвърна Морани и отпи вино. Взираше се в мен. — Знам също и че сега те желаят да разрушат Сарантиум. Златния град…

Гласът му затихна.

— Ти поиска стихове за градина — напомних му.

Чухме гласа на момичето отново. Твърде тих, за да различим думите ѝ. А после:

„Господарю, моля ви!“

Ужасно е да казвам това, но Морани се облегна — олекна му, че няма нищо необичайно. Защото в гласа на жената в стаята зад него прозвуча ужас, а ние вече бяхме чували такива гласове.

Знам, знам… вече казах, че той беше добър човек. Или ще приемете думите ми, или ще откажете да ми повярвате. Всички ще бъдем съдени накрая.

Продължих със стихотворението. Не знаех името на поета, имената често се губят в потока на времето. И моето ще се загуби, малко неща съм направил, с които да бъда запомнен. За Уберто може би ще си спомнят като за гнусно чудовище или за владетеля, който съхрани мира в Милазия двайсет години. А може би и едното, и другото?

Вярвам, че и Фолко д’Акорси, и Теобалдо Монтикола ди Ремиджо ще бъдат помнени дълго. Ала нищо чудно да греша. Всички можем да сбъркаме в преценките си за времето. А и нямам представа какво ще казват за тях, когато се изнижат векове и историите бъдат преиначени или доизмислени, когато може би дори от построените или разширените от тях дворци останат развалини и никой няма да знае с каква красота са били надарени мъж или жена, освен може би от запазен портрет.

Може би тъкмо изкуството ще надживее всички ни. Виждал съм обаче един портрет, нарисуван от великия Меркати, който макар и да е чудесна творба, изобщо не прилича на истинския човек, когото познавах.

От друга страна, по въпроса за творците, които може би ще ни надживеят, в онези мигове рецитирах любими стихове, а нищичко не знаех за автора им.

По-тих писък. Този път не толкова от болка, колкото от страдание. Все още не откъм очакваната страна на стаята, а при гоблените.

— Да му се обадя ли? — попита Морани.

Никога не ми бе задавал такъв въпрос. Изпълняваше заповед и през определен интервал отиваше до вратата да попита графа всичко ли е наред. Уберто знаеше колко го мразят. И беше предпазлив.

— Не е ли прекалено рано? — попитах и аз с пресилено равнодушие.

Дано Джад ми прости и това. Знаех, че вътре може би се случва нещо непредвидено.

— Прекалено рано е — съгласи се той.

Довърших стиховете от запада. И му предложих друго стихотворение — по-ново и любимо за Морани, съчинено от самия Меркати, смятан от мнозина не само за най-надарения скулптор и художник на нашето време, но и за изтъкнат поет, заради което му прощаваха множеството грехове. Той умря неотдавна. Срещал съм го веднъж.

Често съм умувал през годините и защо на някои хора прощават, а на други — не. Задържах още малко Морани да седи там и да пие от доброто вино. Това не продължи дълго, той явно беше разтревожен. Стана внезапно.

— Ще му се обадя.

Отиде при вратата. Пулсът ми се забърза.

— Господарю! — извика Морани силно. — Добре ли сте?

Това му бе заповядано да прави в такива нощи, докато момичето или момчето не бъде върнато при нас. Или докато не бъдат повикани хора да изнесат мъртво дете. Уберто се прибираше във вътрешните си покои, преди те да дойдат. Не оставаше да гледа как Морани се разпорежда с изпълнението на задачата.