Отдавна отминала светлина

Само че тя не бе избягала оттам. Заблуждаваща хитрост. Тук бе изпълнен замисъл. Но не бяха предвидили кръвта, казах си.

Не бях принуден да сторя онова, което направих тогава. Можех да се прибера в стаята си, както ми каза Морани, да сляза по слугинската стълба и да се втурна нагоре с всички други, докато дворецът се разбунваше все по-силно. И животът ми щеше да бъде различен.

А аз проверих дали Морани ме гледа и отидох при вътрешната врата. Но първо се наведох припряно и избърсах капките кръв с кърпа, взета от раклата до стената. Носех кърпата и където видех следата от червени капки, почиствах я.

Значи бихте могли и да ме причислите сред убийците, ако желаете. Няма да отричам. Знаех коя е тя още когато се качи заедно със стражниците. Знаех, че това е измама. И че Фолко д’Акорси участва в нея. И накрая тръгнах след нея, заличавах кървавите ѝ следи.

Първата стая, втората. Тя беше ранена, но бе направила нещо, за да спре почти напълно кървенето. Имаше обаче предостатъчно кръв, която можех да видя. И други щяха да я видят, ако бях оставил капките по пода. Аз обаче не ги оставих.

Влязох в третата стая — следата водеше към вътрешна стена до камина. Доближих и се вгледах. Нищо не се набиваше на очи, както и трябваше да бъде. Живях години наред в дворцов комплекс в Авена. Младежите са хем любопитни, хем се поддават на скуката и се размотават, тършуват. Научавахме какво ли не. Опипах с пръсти. Бръкнах в устата на гравиран лъв, дръпнах намереното там резе и част от стената се отвори с щракане.

Стълбище, чернеещо като нощ в новолуние. Дори още по-черно. Отдръпнах се и взех лампа от кръгла маса насред стаята. Видях още една капка кръв до масата. Изтрих я, върнах се при стълбището и преди да съм се замислил излишно за действията си, за безразсъдството в тях, влязох приведен в тази пролука и затворих вратичката зад себе си… както и тя бе направила.

Постоях неподвижно и тогава почувствах силната уплаха, както и увереността, че предавам владетеля на Милазия, както и добрия човек, който ме прие тук и се отнасяше човечно с мен.

Но Уберто беше мъртъв, как бих могъл да го предам? (Не беше най-честната мисъл в живота ми.) Пък и ако сляза по тези стъпала и заловя момичето?…

Само че не бях стигнал дотук, за да постъпя така, нали? Иначе защо бих заличавал следите от идването ѝ насам?

Пъхнах кърпата под колана си на другия хълбок, не където беше ножницата с кинжала, и тръгнах надолу. Дори с лампа в ръката слизането беше опасно. Почти веднага щях да се търкулна заради по-тясно хлъзгаво стъпало. Не забелязвах никаква светлина отдолу. Може и да бе излязла вече там, накъдето водеше тази стълба.

Но докато слизах, светилникът в ръката ми открояваше още кръв, не само малки капки — не ми се вярваше тя да се е движила много пъргаво. Безпокоеше ме липсата на светлина под мен. Тя би видяла сиянието на моята лампа, ако се озърне нагоре.

Чувах звуци през стената. Дворецът научаваше за ужасното събитие. Не всички биха изпаднали в ужас, разбира се, но нямаше как да позная какво предстоеше. Ако успеех да заловя момичето или да го убия, щях да стана герой в Милазия… или пък нямаше, според това кой би наследил Уберто тук. Единственият му син беше дете, съпругата му предпочиташе през повечето време къщата им в провинцията. Рекох си, че е вероятно момчето да бъде убито.

След поредната извивка на стълбището я видях под мен в светлината от моята лампа. Спрях.

Седеше на площадката, където трябваше да е вратата към втория етаж. Само дотук бе стигнала. Лампата до нея бе угаснала. Или угасена. Вдигна глава да ме погледне.

И каза тихо, защото чувахме крачките на хора в стаята зад стената:

— Убий ме, ако изобщо имаш душа. Събери смелост за това.

Гласът ѝ беше не просто тих, а слаб, натежал от мъртвешка умора.

— Мъчи те болка — отвърнах. — Намушкал те е, а после ти си го накълцала със собствения му нож. Но той вече е бил мъртъв, нали?

Изражението ѝ се промени. Размърда рамене, но не се опита да стане. Не ми се вярваше, че би могла.

— Почти мъртъв. Не напълно. И това ми достави удоволствие.

— Ръгането с ножа ли? — „Удоволствие“, повторих мислено. — Значи е било отрова?

Слязох по още няколко стъпала. Трябваше да говорим тихо.

— Ти си онзи, който стоеше при задната стълба — каза тя, вместо да ми отговори. — Видях те.

Не бях забелязал.

— Да. Аз пък знам коя си ти.

— Какво?!

Свих рамене нехайно, но изобщо не се чувствах обигран придворен.

— Ти си Адрия Риполи от Мачера, дъщеря на дука, племенница на Катерина Риполи д’Акорси. Веднъж дойде в Авена с Фолко.

Тя изпсува свирепо като войник.

— Джад да ти разкапе душата! — добави след това. — Ти си най-гнусната несполука, която можеше да ме сполети!

„По-гнусна от смъртта ти тук ли?“ — едва не изтърсих.

— Защото те познах ли? — Видях я да посяга към препаската на роклята. — Не би успяла да ме прободеш. Мога да си стоя тук. Мога да се развикам и да призова мъжете, които ще дойдат през входа до тебе.