Отдавна отминала светлина

Няма да е пресилено, ако стоварите върху мен вината за смъртта на Морани ди Росо. Аз му дължах много и изпитвах симпатия към него. Той беше сърдечен човек, имаше малки деца, а аз познах жената и оставих всичко да продължи така, че той да бъде екзекутиран и разчленен на площада скоро след това.

Често съм си мислил, че създаденият от бога свят поне в нашите времена не е милостив към добрите хора. Не знам какви изводи подсказва това за мен и за моя живот.

Трупаме грехове и вина, като просто вървим през дните си и избираме да направим или да не направим нещо. Накрая ще бъда съден и за неговата смърт. Както и за други.

Тя забеляза силуета на слуга в сенките на втората стълба. Държеше нещо, може би съд с вино. Той нямаше значение. Важно беше да изглежда неспокойна в очите на иконома, но не и толкова уплашена, че да я заподозре в нещо потайно. Помнеше и че трябва да бъде непохватна в хубавите дрехи, които бяха донесли от двореца за нея.

Обсъдиха това, когато планът се зароди, когато тя се съгласи да го изпълни, дори докато Фолко казваше натъртено, че е само хрумване, идея. Той не можеше да ѝ заповядва. Разбира се. Но беше достатъчно уверен, че може да успеят.

Тя му повярва. Не би я изпратил да намери смъртта си, не и заради Милазия. Нито заради нещо друго. Имаше шанс да избегне смъртта, докато постигаше каквото той искаше. Тя беше оръжие в неговите очи, а добрият предводител не похабява оръжия. Освен това беше негова племенница.

Отговори с „да“ без колебание. Не ѝ беше присъщо да се двоуми. Имаше много причини да се съгласи. Първо, Уберто от Милазия викаше при себе си деца и ги убиваше. Тя не беше мекушав човек, нямаше как да е в такова семейство, но възприемаше Уберто като… оскърбление. Още не бе убивала и нямаше как да не си спомни това сега. Не беше трудно да покаже на иконома, че е неспокойна. Защото така се чувстваше. Усмихна му се с треперещи устни. Имаше дарба на актриса, отчасти и затова беше полезна.

Икономът ѝ се представи благо. Претърси я за оръжия, както бяха сторили и стражниците. Те се забавляваха, ала той го направи с достойнство, но и усърдно.

— Как се казваш, момиче? — попита я.

Каза му името, което измислиха преди четири месеца, когато тя се премести в стопанството извън градските стени.

Мъжът и жената, получили пари да я представят за своя сродница, преместила се при тях след смъртта на своята майка, щяха да заминат тази вечер. Всъщност би трябвало вече да пътуват колкото може по-бързо в есенния мрак. Разчитаха на хаоса в двореца и града, който ще забави разследването и гонитбата — не би имало човек с власт и ясен разсъдък, който да даде такива нареждания.

В сделката бяха включени кон и каруца, които щяха да ги чакат, а и повече сребро, отколкото бяха виждали някога през тежкия си живот. Щяха да напуснат стопанството без почти никакви вещи, като оставят запалено огнище и дим от комина, за да не събудят подозрения. Изложиха се на голям риск, но и това се налага, ако искаш да постигнеш нещо повече. Капитаните на Фолко умееха да преценяват хората и бяха направили добър избор. Адрия желаеше късмет на двамата, но не отдели време да мисли за тях. Сполуката беше капризна, а за нея беше трудно да се уповава на вярата по какви ли не причини.

— Той е кротък тази вечер — рече икономът.

Нямаше как да знае дали ѝ каза истината, или само искаше да уталожи нейния явен страх. Тя кимна и промълви тихо:

— Това добре ли е, господарю?

Той въздъхна. Тя долавяше, че скърби за нея. Все едно беше, нали щеше да я вкара вътре при онзи?

Нямаше значение. Каквото и да се случеше — и да успееше в замисъла, заради който дойде тук, и да се провалеше в стаята зад вратата, над този човек — Ди Росо, вече тегнеше смъртна заплаха. Ако не се сепне още сега, докато я претърсва…

Не отгатна нищо. Може би жена щеше да забележи, но шансът беше малък, а и жена не би се появила тук.

Някакъв човек от Еспераня бе постъпил на служба при Фолко и имаше умения, за които се знаеше малко в Батиара. Тя се страхуваше, докато се подготвяше, след като в стопанството дойдоха с вестта, че е повикана… но със страха трябва да се справиш, не го оставяш да ти повелява. Фолко често повтаряше това пред всички. Не отричаш, че го чувстваш, а го овладяваш.

Тя беше по-възрастна от твърде младите момичета, които Уберто предпочиташе, вероятно и твърде висока, но красива жена, каквито не бяха останали много в Милазия и околностите ѝ. Нито веднъж не отиде на пазара, за да не се набива на очи, да не стане прекалено натрапчива примамка, но и не се криеше от хората в съседните стопанства, та непременно да има кой да подшушне на стражата в двореца за подходящото момиче срещу няколко монети. На това разчитаха. Обикновено можеше да се предвиди как постъпват хората, ако обмислиш всичко както трябва. Фолко повтаряше и това много често.

И все пак тя пожелаваше лоша смърт на мъжа, който бе казал на стражниците.