Отдавна отминала светлина

Тя го гледаше облещено. Малко оставаше да си прехапе устните, но си спомни навреме, че не бива. Той се усмихна и пристъпи към нея. Хвана я за едната ръка, не грубо, а само за да я дръпне към едната камина. На светло, проумя тя. Искаше да я види. Тя трепереше. Не се преструваше. Не отричаш страха, а го овладяваш. Вдигна ръце към копчетата на роклята, която бяха донесли в стопанството за нея. Корсажът беше зелен. Ръкавите се отделяха и бяха в червеникавокафяво като дългата пола, падаща до глезените.

Той я гледаше. Очите му следяха пръстите ѝ. Илиците на копчетата бяха корави, не беше трудно да покаже, че такива одежди са нещо ново за нея — висока непохватна селянка, свикнала да носи туника до коленете, нахлузвана презглава. Ако поискаше да провери ръцете ѝ, щеше да види мазоли. Тя живя в онова стопанство месеци наред, вършеше груба работа и в Акорси, преди да отпътува на юг. Фолко бе предложил това. Той се подготвяше старателно.

Графът се отдръпна малко по-назад, разглеждаше я с присвити очи. Тя приключи с копчетата и горната част на роклята се свлече.

— Стара — повтори Уберто. Зяпаше гърдите ѝ, не ръцете. — Твърде висока, твърде стара. Презрял плод и презряла плът. И тънки устни.

Трябваше той да я целуне. Или може би тя да целуне ръката му. И той не биваше да се досети, че тя иска това. „Всеки иска нещо“ — рече си. Той я доближи отново. Тя изви глава встрани.

— Не — отсече граф Уберто от Милазия. — Няма да извръщаш глава. Не и с мен.

Тя мълчеше. Той опря два пръста на лявата си ръка в бузата ѝ и завъртя главата ѝ към себе си. Тя потръпна. И той се усмихна, щом видя това. „Харесва му да се страхуват.“

После той плъзна пръстите си към тила ѝ, сграбчи косата и я придърпа към себе си, устата му се долепи до нейната силно и грубо.

И в същия миг я наръга в бедрото с острието в дясната си ръка.

Адрия изпищя. Болка като бърз тежък прилив, а тя знаеше, че този мъж може и да намаже ножовете си с отрова.

Както и тя имаше отрова по устните си.

Вторият слой от онова, с което ги бе намазала, долният слой я предпазваше да не се погуби сама с горния. Поне така бе обещал в Акорси онзи човек от Еспераня.

Уберто завъртя ножа и го издърпа. Болката разтърси Адрия заедно с отчаянието. Тя залитна. Той я остави да се олюлява, впил жаден поглед в нея.

— Господарю! — проплака тя. — Защо?…

— Боли, а? Има болка в потайните наслади — каза мъжът, който властваше тук. — Ще откриеш това тази нощ.

Още държеше ножа. Адрия погледна надолу. Видя кръв по срязаната рокля и по килима. Раната беше лоша. Не знаеше ще може ли да ходи. Ако не можеше, щеше да умре.

Но…

Затътри се към камината, сякаш губеше равновесие заради раната в крака. Той наблюдаваше. Очите му тъмнееха и на нея ѝ се стори, че съзира глад в тях.

— Родени сме в кръв — подхвърли Уберто от Милазия. — Момиче на твоята възраст знае това от години.

Адрия опря ръка в стената до камината.

— Господарю — изхленчи отново.

Кракът ѝ май щеше да се подгъне всеки миг. Наистина не знаеше ще може ли да се опира на него. Искаше ѝ се да заплаче. Всеки иска нещо.

— Смъкни роклята — заповяда той. — Я да видим тази рана. Трябва да се погрижим за нея.

— Прободохте ме, господарю — смънка тя.

Печелеше време. Човекът от Еспераня ѝ бе казал, че няма да се проточи дълго.

— Така е. Може би ще го направя отново, както и някои други…

Есперанецът не бе излъгал. Уберто от Милазия започна, но не довърши последното изречение в живота си.

Видя как ножът падна от ръката му. И сред всичко друго почувства свирепо студено удоволствие. А не само облекчение. Може би щеше да умре тук, ако не беше способна да ходи добре, но мъжът пред нея вдигна ръка към гърлото си и отвори уста за писък, обаче не се чу нито звук. Поредното обещание на есперанеца. Жертвата нямаше да изкрещи, да повика помощ. Щеше да се свлече безмълвно, но падането можеше да е шумно.

Имаше шум, но не силен. Той изпъна ръка да се подпре, но нямаше на какво там, където стоеше. Мекото тупване на пода можеше да бъде тълкувано отвън как ли не, вероятно като част от очакванията за случващото се тук, подобно на нейния писък. Адрия си каза, че не е първата, която е пищяла в тази стая с Уберто от Милазия.

Само че щеше да бъде последната. Несъмнено.

Очите му се ококориха, тя различи ужас в тях. Вече и двете му ръце се вкопчиха в гърлото, бореше се да вдиша. Преживяваното от нея удоволствие може и да беше недостойно. Нямаше да умува дали е така. Тя прекрачи встрани от камината и стената. Ахна, защото кракът ѝ за малко не се подви. Ножът му обаче не бе проникнал надълбоко, чак до дръжката. Просто бе искал да я уплаши. Вероятно се е възбуждал от вида на кръв, но явно нямаше отрова в раната. Не и в нея.

Взря се в мъжа на килима. Още се мъчеше да извика — може би иконома пред вратата, светия Джад или пък да отпъди демоните, които навярно вече виждаше в края на живота си.

Но още не беше умрял. Адрия се наведе, изохка от движението и взе падналия нож. Застана над него. И заговори с привичния си глас: