Отдавна отминала светлина

— Фолко Чино д’Акорси реши, че ти само хабиш живота, дарен ти от Джад. Изпратена съм да сложа край на това прахосване. Името ми е Адрия Риполи. Познаваш моя род. Умри в болка и дано никога не видиш светлина.

Синият халат се бе разгърнал. Тя пренесе тежестта си върху здравия крак, наведе се и заби ножа в половите му органи. И повтори за по-сигурно — заради умрелите тук деца.

Не беше от милозливите жени, никой в семейството ѝ не се отличаваше с добродушие, но как да не си представи деца, доведени треперещи от ужас в тази стая, за да бъдат подложени на зверски гаври и понякога убити. Ето защо използва ножа така, не се задоволи само с отровата по устните си.

Гледаше го как умира. Още кръв, и то в изобилие, по красивия източен килим. Мислеше си колко подобаващ край е тази осакатена голота. Ако имаше още по-зли мъже в света, не би искала да се озове в една стая с никого от тях. Сега този принадлежеше на Джад, за да бъде съден. Тя го изпрати там.

Имаше да върши още неща, стига да можеше, ако искаше да оцелее. А желанието ѝ за живот беше трескаво, не беше готова да се изправи пред същия съд.

— Господарю, моля ви! — изрече гръмко с гласа на селянка.

Пусна ножа и стигна с накуцване до прозорците, като потискаше пъшкането. Единият беше с рамкирани стъкла по новата мода, другият със старовремски капаци. И това бе отбелязано преди нейното идване. Фолко се подготвяше. Неговите хора — също, ако искаха да останат негови хора.

Тя отвори капаците. Изскърцаха, но тихо. Нямаше да се чуе. Наведе се навън да огледа.

Въжето беше на мястото си, вързано за клин в каменната стена и провиснало в мрака. Преди известно време внедриха в Милазия свой човек, който умееше да се катери. Той бе забил клина през някоя предишна нощ, а въжето бе вързал щом научиха, че е повикана. Трябваше да остави капаците отворени, нека стражниците нахълтат и видят въжето…

Ще стигнат до погрешно заключение. Защото нямаше истински път за бягство надолу по тази стена на двореца, не и за нея. Намираше се три етажа над двора и въпреки уменията си, които бяха полезни и за нея, и за Фолко, не би могла да се спусне на ръце по въжето, а и на площада долу винаги имаше стражници.

Само че дошлите в тази стая нямаше как да знаят какво е непосилно за нея. Не биха могли да научат и че Фолко подкупи бивш слуга в този дворец, за да му опише вътрешните покои и да посочи къде е скритата стълба. Фолко бе казал, че винаги има тайна стълба, водеща навън от покоите на владетеля. Адрия знаеше, че такава стълба съществува и в двореца на нейното семейство.

Трябваше да се добере до тази стълба, да се спусне и да излезе. На изхода щяха да я чакат мъже, които да ѝ помогнат в измъкването. Щеше да има кон, на който да препусне към свободата, към живота.

Но ѝ беше трудно да помръдне.

Опасяваше се да не падне в несвяст от болката. Изруга. Ако този курвенски син не я бе наръгал…

Курвенският син бе намислил да ѝ стори и по-голямо зло. Но беше мъртъв. А тя — не.

Никой никога не ѝ бе обещавал лесен път в живота. Особено нейният баща. Не беше такъв човек. Имаше богатство като дъщеря на дук, но нищо нямаше да е лесно. Не и за жена.

Върна се при мъртвеца. Наведе се, задъхана от усилието, и пак взе ножа. Отряза парче от халата и притисна раната с плата. Издърпа пояса на халата изпод трупа и превърза с него покритата рана. Стегна възел. Поне се опитваше да не ръси кръв, докато крачи. Почти изпищя, докато вършеше всичко това. После се опомни и наистина изпищя приглушено, за да я чуят отвън.

Озърташе се, мъчеше се да мисли дали не е забравила нещо. Поне засега раната не кървеше през плата. Каза си, че и това ще стане скоро.

Закуца към открехнатата вътрешна врата, дишаше тежко. Третата врата, така ѝ бяха казали: дъска от ламперията отляво срещу камина. Резе в устата на лъв, гравиран на дървото.

Ще прояви слабост, ако се строполи, внушаваше си, докато заставяше тялото си да се тътри. И ще си навлече смърт. Принуждаваше се да върви, подпираше се на маси или на стени, хващаше се за стълбчетата на балдахина над легло във втората стая. И вече плачеше от болката. Избърса си очите.

Стигна до третата стая. Намери лъва и натисна резето, което отвори ивица от стената. Зад нея имаше стълба. Нали ѝ обещаха, че има?

Чернилката вътре беше непрогледна. Адрия се обърна с проклятие и се завлече през стаята да вземе лампа от една маса. Пъхна окървавения нож под коланчето на роклята си. И чак тогава се сети, че корсажът ѝ още е разкопчан. Закопча го. Може и да беше забавно това желание за приличие пред прага на смъртта, но помнеше останалата зад нея изкормена голота на Уберто и не ѝ беше смешно.