Отдавна отминала светлина

Можеше и да е жена, разбира се. Не ѝ се искаше да си го мисли, но откъде да знае? Хората тънеха в жестока нищета. Навсякъде тормозеха селяните, скубеха ги безмилостно с налози, за да бъдат занаятчиите и търговците в градовете по-доволни от своите господари… и съответно не толкова опасни. Дори Фолко правеше същото в Акорси. Още няколко монети в стопанството преди зимата можеха да донесат дърва за огрев, храна, да помогнат някому да оцелее заедно с децата си.

Всеки искаше нещо, което нямаше — понякога просто хляб или топлина. Гурчу, предводителят на ашарите от изтока, искаше да превземе Сарантиум, Града на градовете. А тя искаше повече свобода, отколкото светът беше склонен да предложи на една жена. Други пък искаха обич.

Фолко искаше Милазия. Това беше ход в дълга игра срещу отдавнашен враг, не го правеше заради самия Уберто.

Едва ли би успял да наложи властта си в града незабавно, но имаше някакъв шанс в бъркотията, която тя щеше да причини тази нощ. И самата заплаха Фолко да се разположи по-наблизо стигаше да лиши от спокойствие Теобалдо Монтикола, чийто град и земи се намираха на юг. А безразсъден насилник като Монтикола може и да допусне грешка, ако го лишиш от спокойствие.

Тя знаеше отдавна, че омразата между Фолко Чино д’Акорси и Монтикола ди Ремиджо има голямо значение в света или поне в тази негова част.

Нали заради нея беше тук тази нощ? В този дворец. Сама направи този избор. Втълпяваше си, че е така. И беше почти правдива.

— Когато е по-кротък, обикновено означава по-спокойна нощ — каза икономът в отговор на нейния въпрос. „По-спокойна…“, повтори тя мислено. — Бъди… сговорчива, но не и нетърпелива. Той харесва… на графа му допада да си мисли, че момичето не знае нищо за… тези занимания.

— Аз и досега съм си девствена — рече тя.

Дори беше вярно.

— Разбира се, разбира се! — съгласи се той припряно. В светлината от фенера червенината по бузите му личеше. Икономът се прокашля. — Аз ще чакам. Ето тук.

— Защо, господарю? — попита тя.

Малка непредпазливост.

— Ами… за да повикам стражниците, които ще те върнат у дома след това.

— А, тъй ли било. Сполай ви. — Говореше като селянка. — Той ще ми стори ли зло?

Стори ѝ се, че е уместен въпрос след всички онези истории.

Икономът се извърна.

— Просто… бъди сговорчива. Както казах, тази вечер е по-кротък.

— Да, господарю.

Все още различаваше онзи силует при слугинската стълба. Двамата стражници се бяха върнали долу по главната.

— Хайде — подкани икономът и я заведе пред тежка врата.

Потропа тихо.

— Доведи ми я — веднага откликна нечий глас.

И я уплаши силно. Икономът отвори вратата.

Адрия влезе. Икономът затвори вратата зад нея.

Хубава стая. Ако не бе израснала в по-голям и по-богат палат, щеше да изпита страхопочитание. Но тъкмо така трябваше да се държи, напомни си тя.

Имаше прозорци от двете страни на разпалена камина отсреща. Още една врата отляво не беше затворена. Тя би трябвало да води към вътрешните покои. Килим с шарки на пода от едната страна пред втора камина. Лампи на масите за по-ярко осветление, вино на една от масите. Почти опразнена кана, отбеляза тя.

Отляво до стената с открехнатата врата имаше легло. Там нищо не закриваше пода и по дървото тук-там личаха по-тъмни петна. Знаеше от какво са. И си каза, че няма да се поддава на страха. Два гоблена на стената отдясно. Осветени от пламъците в камината. И двата изобразяваха ловни сцени. Той си мислеше, че е ловецът в стаята с нея.

Но тя беше тук, за да не бъде така. Той беше див звяр, а тя — ловец тази нощ. През целия си живот бе ловувала в горите около техния дворец. Тази мисъл ѝ вдъхна смелост. Отново се усмихна плахо и се отпусна на колене върху килима в тромав поклон. Сведе глава и сплете пръсти безмълвно. Твърде дръзко би било млада селянка да каже първа нещо на графа на Милазия, ако не ѝ бъде наредено да говори.

— Изправи се да те огледам — нареди ѝ той с плътен овладян глас.

Тя побърза да стане. Главата ѝ остана сведена. Той ѝ заповяда да вдигне глава. Подчини се. Внимаваше да не срещне погледа му. Той носеше син копринен халат, вързан хлабаво. И нищо друго отдолу. Едър мъж, с отминала младост, но косата му още тъмнееше. И той бе предвождал войски, и той бе извоювал за себе си град с меч в ръката. Случваше се често. Фолко също беше наемник.

Само че Фолко не беше като него. Този пред нея беше чудовище, а тя дойде в бърлогата му. Светлината трепкаше. „Сама направих избора си“ — внушаваше си Адрия за пореден път.

— Толкова си стара — каза графът на Милазия. — Стока, оставена на сергията под слънцето. Избледняла, както се случва с всички ярки неща. — Прозвуча като стихове, които той рецитираше. Тя не бе имала много време да учи наизуст поезия. — Разкопчай се — добави той. — Хайде, покажи се.