Отмъщението на Монца

— Достатъчно! — изръмжа Монца. — Ти си като коза, която не спира да блее! Върши си работата, за която ти плащам, и толкова!

Морвийр внезапно спря каруцата и Дей писна, защото щеше да си изтърве ябълката.

— Това ли е благодарността, задето ви спасих в последния момент във Визерин? След като така целенасочено игнорира благоразумния ми съвет?

Витари, която лежеше сред провизиите отзад, вдигна дългата си ръка.

— И аз участвах в спасяването. Никой не ми е благодарил.

Морвийр не й обърна внимание.

— Може би трябва да си намеря по-благодарен работодател!

— Може би трябва да си намеря по-послушен шибан отровител!

— Може би…! Чакай! — Морвийр вдигна пръст и затвори очи. — Чакай. — Отвори уста, пое си дълбоко дъх, задържа го за миг и издиша бавно. Още веднъж. Тръпката приближи коня си и повдигна вежди към Монца. Още едно вдишване, след което Морвийр отвори очи и се засмя болезнено фалшиво. — Може би… Трябва да се извиня искрено.

— Какво?

— Осъзнавам, че не винаги съм добра компания. — Витари избухна в смях и Морвийр се намръщи, но продължи: — Ако непрекъснато се противопоставям, то е само защото съм загрижен за успеха на начинанието ни. Никога не съм успявал да бъда сдържан в търсенето на съвършенство. Това е най-необходимото качество за човек, който иска да ти бъде смирен слуга. Ще направиш ли за мен… героично усилие? Да оставим неразбирателството настрана? — Плесна с юздите и подкара каруцата, без да спира да се усмихва през рамо. — Усещам го! Ново начало!

Монца изгледа Дей, която се поклащаше, докато я подминаваха. Русото момиче вдигна вежди, дояде ябълката и хвърли огризката в нивата. Витари свали палтото си и се излегна отзад.

— Слънцето се показва. Ново начало. — Надигна се на лакът и посочи равнината. — А, дъга. Нали знаеш, казват, че в края й има елфско езеро!

Монца се намръщи. Беше по-вероятно да намерят елфско езеро, отколкото Морвийр да положи ново начало. Новопоявилото се покорство беше по-съмнително и от постоянното хленчене.

— Може би просто иска да бъде обичан — чу шепота на Тръпката.

— Хората не се променят просто ей така. — Монца щракна с пръсти.

— Нима има друг начин, по който се променят? — Единственото му око се втренчи в нея. — Ако нещата около тях се променят достатъчно? Хората са крехки. Те не се огъват лесно. По-скоро се пречупват. Премачкват.

Може би изгарят.

— Как ти е лицето? — измърмори тя.

— Сърби.

— Болеше ли при доктора?

— Между това да си порежеш пръста и да ти изгорят окото това се нарежда някъде в дъното.

— Заедно с почти всяка болка.

— А падането в пропаст?

— Не е толкова лошо, ако не мърдаш. Лошото е, когато опиташ да станеш. — Това го накара да се усмихне, въпреки че вече се усмихваше много по-рядко. Не беше изненадващо, с оглед на преживяното. След това, през което бе преминал заради нея. — Предполагам… Трябва да ти благодаря, че ми спаси живота, отново. Взе да ти става навик.

— Нали затова ми плащаш, вожде! Добре свършената работа е награда сама по себе си. Така казваше баща ми. Факт е, че съм добър в нея. Като боец трябва да ме уважават. Във всичко останало съм безполезен шибаняк, пропилял десетина години във войни и можещ да се похвали само с кървави сънища и едно око по-малко от другите. Все още имам гордост. Човек трябва да бъде себе си. Иначе какъв е? Само се преструва? Кой иска да изкара целия си живот, като се преструва на нещо, което не е?

Добър въпрос. За щастие стигнаха някакъв баир и нямаше нужда да отговаря. Останките от имперския път се простираха напред като кафява черта през житата. Вече на осем века, а все още един от най-добрите пътища в Стирия. Тъжен коментар за управлението оттогава. Недалеч имаше ферма. Каменна постройка на два етажа, със затворени прозорци. Керемидите бяха потъмнели от времето, а отзад се виждаше малка конюшня. Калният двор беше ограден от висока до кръста каменна стена. Две кльощави пилета ровеха в земята. Срещу къщата имаше дървена плевня с хлътнал покрив. От наклонената куличка стърчеше ветропоказател във формата на крилата змия.

— Това е мястото! — извика тя и Витари вдигна ръка в знак, че я е чула.

Покрай фермата минаваше поточе и се извиваше към мелница на миля-две в далечината. Вятърът разклащаше листата на плета и житните класове. Гонеше назъбените облаци от небето и сенките им играеха по нивите. Напомняше на Монца за родната й ферма. Замисли се за Бена, малко момче, тичащо през житата, главата му едва се подаваше над класовете, а наоколо се носеше високият му смях. Отдавна, преди баща им да умре. Монца разтърси глава и се намръщи. Стига самосъжаления и носталгия. Мразеше онази ферма. Копаенето, орането, калта под ноктите. И за какво? Не бяха много нещата, за които трябваше да се работи толкова усилено и да се изкарва толкова малко.

На пръв поглед се сещаше само за отмъщението.