Отмъщението на Монца

— Една десета от това, което херцог Орсо предлага за главата на убиеца на принц Арио.

— Само десета?

— Мисля, че това е повече, отколкото ще получа от нея, но не достатъчно, че да ме убиете. Искам само толкова, колкото мога да отнеса жив.

— Мъдро — отвърна Верния. — Ние не мразим нищо повече от алчността, нали, момчета? — Неколцина се засмяха, но повечето не изглеждаха щастливи от това, че старата им водачка се е завърнала от мъртвите. — Добре, една десета е справедливо. Съгласен съм. — Пристъпи напред и плесна ръка в ръката на Тръпката, гледаше го в очите. — Ако спипаме Муркато.

— Жива или мъртва?

— Със съжаление трябва да призная, че я предпочитам мъртва.

— Добре. Аз също. Не искам да я ядосвам тая откачена кучка. Тя не прощава.

Верния кимна.

— Така е. Смятам, че ще свършим работа. Своле?

— Генерале? — Някакъв мъж с гъста брада пристъпи напред.

— Приготви шейсет конници. Гледай да са с по-бързи…

— Може би ще е умно да сме по-малко — обади се Тръпката.

— Така ли? И защо ще е по-умно да сме малцина?

— Тя спомена, че още има приятели тук. — Тръпката плъзна поглед по коравите мутри в шатрата. — Според нея мнозина няма да имат нищо против да се върне начело. С нея са печелили победи, с които да се гордеят, а с теб само се мотаят и разузнават, докато армията на Орсо отмъква плячката. — Верния за момент отклони очи. Достатъчно за Тръпката, за да се увери, че е засегнал рана. На света няма командир, който да не е малко несигурен. Особено сред наемници. — По-добре да сме по-малко, но само надеждни. Нямам проблем да наръгам Муркато в гърба, тя си го заслужава. Но не искам да ме наръга някой от хората ти.

— Значи са общо пет, от които четири жени? — Своле се ухили. — Една дузина ще ни стигнат.

Верния продължаваше да се взира в Тръпката. После каза:

— Няма значение. Шейсет, както казах. В случай че са повече, отколкото очакваме. Ще е срамота да се окажем недостатъчно.

— Добре. — Своле разбута останалите и излезе от шатрата.

Тръпката сви рамене.

— Както кажеш.

— Точно както кажа. Можеш да си сигурен. — Верния се обърна към намръщените капитани. — Някое от вас, стари копелета, ще се присъедини ли към лова?

Сесария разтърси дългата си коса.

— Това си е твоя каша, Верен. Оправяй си се сам.

— За една вечер ми беше достатъчно. — Андич вече излизаше, следван от други. Някои изглеждаха подозрителни, други безгрижни, трети пияни.

— И аз трябва да тръгвам, генерал Карпи. — Говорещият се различаваше от мръсните главорези дори само по това, че нищо в него не се набиваше на очи. Имаше къдрава коса и нямаше оръжие, нито белези, нито вид на боец. Въпреки това Верния се усмихна, сякаш човекът заслужаваше уважение.

— Господин Сулфур! — Стисна ръката му в големите си лапи и я раздруса. — Благодарности, че се отбихте. Винаги сте добре дошъл тук.

— О, мен ме обичат навсякъде. Всички искат да са добри с човека, който носи парите.

— Кажете на херцог Орсо и вашите хора от банката да не се притесняват за нещата тук. Ще се погрижа за всичко, както се разбрахме. Само да се оправя с този дребен проблем.

— Животът обожава да ни изправя пред проблеми, нали? — Сулфур се усмихна на Тръпката. Имаше странни очи, едно синьо и едно зелено. — Късмет в лова. — Обърна се и излезе.

— Каза на час езда, нали? — попита Верния.

— Ако се движиш добре за възрастта си.

— Ха. Сигурен ли си, че няма да усети, че си се изнесъл?

— Тя спи. От хъска. Всеки ден пуши все повече от тия лайна. През половината време бълнува за него, а през другата бълнува от него. Няма да се събуди скоро.

— По-добре да не губим време. Тази жена винаги може да поднесе неприятна изненада.

— Вярно е. Освен това очаква помощ. Двеста от хората на Рогонт ще пристигнат утре следобед. Смятат да ти устроят засада, като тръгнеш на юг.

— Няма по-добро чувство от провалянето на изненада, а? — Верния се ухили. — Ти ще яздиш отпред с мен.

— За една десета от парите ще яздя и с дявола.

— До мен е достатъчно. За да ме насочваш. Честните мъже трябва да се държим един до друг.

— Така е — отвърна Тръпката. — Несъмнено.

— Добре. — Верния плесна големите си ръце и ги потърка. — Пикая и си слагам доспехите.

Кралят на отровите

— Шефе? — долетя високият глас на Дей. — Буден ли си?

Морвийр въздъхна недоволно.

— Уви, милостивата дрямка ме освободи от обятията си и ме хвърли право в прегръдките на суровия свят.

— Какво?

Той махна с ръка и каза кисело:

— Няма значение. Думите ми падат като семена по камениста почва.

— Каза да те събудя по зазоряване.

— Съмна ли? Зората е сурова господарка! — Морвийр отметна тънкото одеяло и се надигна от бодливата слама, недостойно легло за човек с неговите необятни таланти, протегна се и слезе по стълбата от сеновала. Трябваше да признае, че вече не е на възраст, да не говорим за изтънчения му вкус, да спи по плевни.