Отмъщението на Монца

От най-ранно детство Морвийр имаше лошия навик да казва грешното нещо. Когато искаше да помогне, се оплакваше. Когато искаше да е смирен, обиждаше. Когато опиташе да окаже подкрепа, излизаше, че пречи. Искаше само да бъде ценен, уважаван и приет, но при всеки опит за добри отношения нещата ставаха по-лоши.

След трийсетгодишен провал в отношенията с околните — майка, която го бе изоставила, жена, която го изостави, чираци, които го бяха изоставили, обирали и опитвали да го убият, обикновено с отрова, но в един много паметен случай и с брадва — беше започнал да вярва, че просто не е много добър с хората. Поне трябваше да е доволен, че отвратителният пияница Никомо Коска е мъртъв и в началото дори бе изпитал задоволство. Но тъмните облаци се бяха върнали и бяха донесли вечната депресия. Отново се караше с работодателката си за всяка дреболия.

Може би щеше да е най-добре да се оттегли в планината и да стане отшелник. Така нямаше да наранява ничии чувства. Но разреденият въздух не се отразяваше добре на здравето му. Затова беше решил да положи ново героично усилие в името на дружбата. Да бъде по-смирен, спокоен и прощаващ чуждите недостатъци. Затова беше предприел първата стъпка, като се престори, че има главоболие, докато останалите разузнаваха околността за следи от Хилядата меча, и приготви приятна изненада под формата на великолепната гъбена супа на майка си. Може би единственото полезно нещо, с което бе зарязала сина си.

Докато готвеше, се поряза и опари лакътя си на печката, което за малко не го накара да забрави новото начало. Но въпреки това, когато чу конете да се връщат — слънцето вече се спускаше над полето, а сенките се удължаваха, — масата бе готова. Две свещи хвърляха приветлив блясък, двата самуна хляб бяха нарязани, а тенджерата ухаеше приятно.

— Чудесно. — Опрощението му беше гарантирано.

Разбира се, оптимизмът му се изпари още с влизането им. Всички се намъкнаха, без да си свалят обувките, и оцапаха измития под с кал. Изгледаха почистената кухня, сложената маса и подредените прибори с ентусиазъм на затворници, очакващи екзекуция.

— Какво е това? — Устните на Муркато бяха свити, а веждите й намръщени с по-голямо подозрение от обикновено.

Морвийр се постара да не се впряга.

— Това е извинение. След като нашият обсебен от числа готвач замина за Талинс, реших да запълня празнината и да сготвя вечеря. По рецепта на майка ми. Моля, сядайте! — Стараеше се да не обръща внимание на косите им погледи, докато се настаняваха на столовете.

— Супа! — Морвийр се надвеси над Тръпката с тенджера и черпак.

— Не искам. Нали ми направи, как се казваше…

— Парализа — подсказа Муркато.

— Да. Онзи път ме парализира.

— Не ми ли вярваш?

— По задължение — отвърна Витари и го изгледа изпод рижавите си вежди. — Ти си отровител.

— След всичко, което преживяхме? Не ми вярваш заради глупавата парализа? — Той полагаше героични усилия да поправи пробития кораб на професионалното им общуване, но никой не го оценяваше. — Ако исках да те отровя, щях да напръскам възглавницата ти с черна лавандула и да потънеш в сън, от който да не се събудиш. Или щях да сложа тръни от америнд в ботушите ти. Ларинк на дръжката на брадвата. Синапено семе в манерката. — Наведе се над северняка, кокалчетата му бяха побелели около дръжката на черпака. — Има хиляда начина, по които мога да те убия, без да заподозреш нищичко. Нямаше да се мъча толкова много да ти готвя вечеря!

Единственото око на Тръпката се взираше в него. След това севернякът посегна и за миг Морвийр реши, че ще го удари в лицето. Вместо това Тръпката взе черпака от ръката му, сипа си супа, гребна лъжицата, духна леко и опита.

— Добра е. Гъби, нали?

— Ъъъ… да.

— Вкусна е.

— Благодаря. — Морвийр вдигна черпака. — Така, някой друг да не иска супа?

— Аз! — Гласът прозвуча от нищото, като гореща вода, изляна в ухото му. Той отскочи, изтърва тенджерата и горещата супа се изля право в скута на Витари. Тя изпищя и се дръпна. Муркато събори стола си и посегна към меча. Дей изпусна наченатата филия и се ококори. Морвийр се обърна, стиснал черпака като оръжие, без особена полза…

Зад него стоеше усмихната гуркулка със скръстени ръце. Кожата й беше гладка като тъмно стъкло, а очите — черни като нощта.

— Стойте! — извика Муркато и вдигна ръка. — Чакайте. Тя е приятел.

— Не и на мен! — Морвийр отчаяно се опитваше да разбере как се бе появила от нищото. Зад нея нямаше врата, прозорецът беше надлежно затворен, подът и таванът бяха здрави.

— Ти нямаш приятели, отровителю — отвърна жената. Дългото й кафяво палто беше разкопчано. Отдолу тялото й сякаш беше увито в бели бинтове.

— Коя си ти? — настоя Дей. — И как се появи, по дяволите?

— Наричаха ме Източния вятър. — Жената показа перфектните си бели зъби и завъртя грациозно пръст в кръг. — Но сега ме наричат Ишри. Идвам от слънчевия юг.

— Не — започна Морвийр, — тя има предвид как…

— Магия — измърмори Тръпката, единственият, който бе останал на масата. Вдигна лъжицата си и сръбна отново. — Я подайте хляба.

— Майната му на хляба! — извика Морвийр. — И на магията! Как влезе тук?