Отмъщението на Монца

Изсумтя и лицето го засърбя. Нежният момент и топлината отлетяха.

Спряха пред шатра с размерите на къща. От входа й се процеждаше светлина.

— Внимавай как се държиш, северняшко копеле. — Стражът го сръчка със собствената му брадва. — Иначе…

— Шибай се бе, идиот. — Тръпката го избута с една ръка и влезе. Вътре миришеше на прокиснало вино, мухлясали дрехи и некъпани мъже. По ъглите бяха окачени мъждукащи лампи, заедно с прокъсаните флагове, трофеи от отминали битки.

В другия край имаше стол от тъмно дърво и слонова кост, изцапан, изтъркан и издраскан от употреба. Вероятно столът на капитан-генерала. Едно време на Коска, след това на Монца, а сега на Верния Карпи. Не изглеждаше нещо повече от очукан стол за вечеря в богаташка къща. Определено не беше нещо, заради което да убиеш, но пък на хората рядко им трябва голямо оправдание.

В средата имаше дълга маса, около която седяха мъже. Капитани на Хилядата меча. Груби, с белези по лицата, облъскани като стола; освен това имаха и впечатляващ набор от оръжия. Но Тръпката се бе усмихвал и в по-корава компания, така че се усмихна и сега. Странно, сред тези негодници се чувстваше по-близо до дома, отколкото от месеци. Разбираше техните правила по-добре от тези на Монца. Ако се съдеше по разпилените карти, явно бяха започнали да планират нещо. Но по някое време стратегията бе отстъпила място на игра на зарове. Сега картите бяха отрупани с монети, недопити бутилки и нащърбени чаши. Върху едната имаше голямо петно от разляно червено вино.

Начело на масата стоеше едър мъж — с белязано лице, къса сива коса и оплешивяващ. Имаше гъсти мустаци, а по челюстта му бе набола бяла брада. Верния Карпи, според описанието на Монца. В момента раздрусваше заровете в огромния си юмрук.

— Хайде, лайна такива, изкарайте девет! — Заровете показаха едно и три и предизвикаха няколко въздишки и смях. — Проклятие! — Карпи хвърли няколко монети по масата към висок тип с белези от шарка, крив нос и грозна комбинация от дълга черна коса и плешиво петно. — Някой ден ще те хвана, Андич.

— Не мамя бе. Просто съм роден под щастлива звезда. — Андич измери Тръпката с приятелския поглед на лисица към пиле. — К’ъв е тоя задник с бинтовете?

Стражът се вмъкна до Тръпката и го изгледа мръсно.

— Генерал Карпи, сър, този северняк казва, че трябва да говори с вас.

— Сериозно? — Верния хвърли бърз поглед към Тръпката и се върна към монетите си. — И защо да говоря с него? Виктус, дай ми заровете, не съм свършил.

— Това е проблемът с генералите. — Виктус беше плешив като яйце и хилав като вейка. Купищата пръстени по ръцете и дългите вериги по врата му не му помагаха да изглежда по-добре. — Не знаят кога да спрат. — Подхвърли заровете през масата, а неколцина от играчите се разхилиха.

Стражът преглътна и продължи:

— Казва, че знае кой е убил принц Арио!

— Така ли? И кой го уби?

— Монцаро Муркато. — Всички корави лица в шатрата се намръщиха към Тръпката. Верния присви очи и внимателно остави заровете.

— Само си чувал за нея.

— Да го наемем ли за шут, или да го обесим като лъжец? — подвикна Виктус.

— Муркато е мъртва — обади се друг.

— Тъй ли? — попита Тръпката. — Че тогава с кого се шибам последния месец?

— Ако шибаш Муркато, те съветвам да се върнеш при нея. — Андич се ухили. — Доколкото съм чувал от брат й, никой не прави свирки като Монца.

Това вече предизвика сериозен смях. Тръпката не беше сигурен какво означава това с брата, но пък и нямаше значение. Развърза бинтовете, смъкна превръзката и обърна лице към лампата. Смехът мигновено спря. Лицето му вече бе такова, че набързо разваляше всяка веселба.

— Ето това ми коства дотук. За шепа сребро? Майната й. Не съм толкова глупав, за колкото ме взема, и още имам гордост. Писна ми от тая кучка.

Верния Карпи продължаваше да се мръщи.

— Опиши я.

— Висока, слаба, черна коса, сини очи, често се мръщи. Много е устата.

Виктус махна с отрупана с бижута ръка.

— Това е всеизвестно!

— Има счупена дясна ръка и белези навсякъде. От падането в пропастта. — Тръпката посочи корема си, без да откъсва очи от Верния. — Има белег ей тук и друг на гърба. Каза, че й е от един приятел. Който я наръгал със собствената й кама.

Карпи се бе намръщил като гробар.

— Знаеш ли къде е?

— Чакай малко. — Виктус изглеждаше по-нещастен и от командира си. — Казваш, че Муркато е жива?

— Чух слух аз — отвърна Верния.

Огромен тъмнокож мъж със сиви плитки се надигна от другия край на масата.

— Слухове всякакви. — Гласът му беше дълбок и бавен като морето. — Слуховете и фактите са различни неща. Кога смяташе да ни кажеш?

— Когато се наложи, Сесария. — Обърна се към Тръпката. — Къде е тя?

— В една ферма — отговори севернякът. — На около час бърза езда.

— Колко хора има с нея?

— Само четирима. Един хленчещ отровител и помощничката му, която е още момиче. Една червенокоса жена, казва се Витари, и някаква тъмнокожа кучка.

— Къде точно?

Тръпката се ухили.

— Ами нали затова съм тук. Да ви продам точната информация.

— Не ми харесва тая работа — озъби се Виктус. — Ако ме питаш…

— Не те — изръмжа Верния, без да го поглежда. — Колко искаш, северняко?