Отмъщението на Монца

— Тя е една от тях. — Витари бе стиснала нож за хранене. Очите й бяха присвити като две смъртоносни цепки, а супата продължаваше да капе на пода. — Ядач.

Жената топна пръст в разляната супа и го облиза.

— Всички все трябва да ядем нещо, нали?

— Не искам да съм в менюто.

— Не се тревожи. Аз съм много мнителна по отношение на храната.

— Сблъсквала съм се с такива като теб в Дагоска. — Морвийр не разбираше напълно за какво говорят и това не му бе никак приятно. Но Витари беше очевидно разтревожена, а това на свой ред тревожеше него. Тя определено не беше от хората, които вдигаха шум за нищо. — Какви сделки си сключила, Муркато?

— Каквито трябваше. Тя работи за Рогонт.

Ишри наклони глава, така че застана почти хоризонтално.

— А може би той работи за мен.

— Не ме интересува кой е ездачът и кой магарето — изсъска Муркато. — Стига да ми изпратите войници.

— Вече ги изпрати. Двеста от най-добрите.

— Ще дойдат ли навреме?

— Освен ако Хилядата меча не подранят, което няма да стане. Основната им част лагерува на десет мили. Забавиха се да ошушкат едно село. А после трябваше да го изгорят. Разрушителна тълпа. — Погледът й падна на Морвийр. Черните й очи го караха да се изнервя. Не му харесваше, че е увита в бинтове. Зачуди се защо… — За да ми е прохладно — отвърна тя. Той примигна, зачуден дали не го е изрекъл на глас. — Не си. — Той настръхна. Беше почти същото както когато сестрите откриха тайните материали в сиропиталището и се досетиха за предназначението им. Не можеше да избегне нерационалното заключение, че гуркулската жена по някакъв начин чете мислите му. Знаеше за нещата, които бе извършил и за които се надяваше никой да не научи…

— Отивам в плевнята! — каза той високо и гласът му прозвуча по-пискливо, отколкото искаше. Успя да го овладее. — Трябва да се приготвя, щом утре ще имаме гости. Дей!

— Само да свърша. — Момичето беше спряло да обръща внимание на посетителката и мажеше три филии с масло.

— Добре… — Той потръпна за момент, но нямаше да постигне нищо, ако останеше, освен повече излагане. Тръгна към вратата.

— Искаш ли си палтото? — попита Дей.

— Достатъчно топло ми е!

Но когато затвори вратата и усети студения вятър, който люлееше житата и проникваше през ризата му, разбра, че в никакъв случай няма да му е топло. Само че беше късно да се върне, без да изглежда като глупак, което определено не желаеше.

— Не и аз. — Изпсува и тръгна през тъмния двор. Беше позволил на някаква гуркулска шарлатанка да го изнерви с улични трикове. — Бинтована кучка. — Те щяха да видят. — О, да. — Накрая си го беше изкарал на сестрите, за всички побои. — Ще видим кой кого ще нашиба. — Надзърна през рамо, за да се увери, че никой не го вижда. — Магия! Ще ви покажа няколко номера!

— Ау! — Подхлъзна се и падна по гръб в калта. — Ах! Проклети копелета!

Дотук с героичните усилия и новото начало.

Предателят

Според Тръпката до разсъмване оставаха час-два. Дъждът беше престанал, но капките продължаваха да падат от листата и разкалваха земята. Въздухът беше натежал от влага. Край пътя течеше придошъл поток и шуртенето заглушаваше калните копита на коня. Знаеше, че приближава. Вече виждаше проблясъците на лагерните огньове.

Тъмното време е най-добро за тъмни дела, казваше Черния Дау, а той ги разбираше тия работи.

Тръпката се надяваше някой пиян страж да не прати нервна стрела в корема му. Сигурно нямаше да боли колкото ваденето на око, но едва ли щеше да е приятно. За щастие видя първия пост, преди той да го забележи. Мъжът се беше облегнал на едно дърво, а копието бе подпряно на рамото му. Беше закрил главата си с промазана кожа и нямаше да го види дори да не спеше.

— Ей! — Мъжът подскочи и изтърва копието. Тръпката се усмихна и отпусна ръце на седлото, докато го гледаше как се мотае. — Ще ме спираш ли, или направо да продължавам?

— Кой е там? — изръмжа стражът и вдигна копието заедно със стръкове мокра трева.

— Казвам се Каул Тръпката и Верния Карпи ще иска да говори с мен.

Лагерът на Хилядата меча беше като всеки друг. Мъже, платнища, метал и кал. Страшно много кал. Шатрите бяха пръснати без ред. Конете бяха вързани за дърветата, дъхът им излизаше на пара. Копия, подпрени едно на друго. Някои огньове горяха, в други бяха останали само въглени. Имаше доста будни, предимно увити в одеялата си. Някои бяха на стража, други още пиеха. Всички се мръщеха, докато Тръпката ги подминаваше.

Той си спомни за безбройните студени и мокри нощи, които бе изкарал по лагери из целия Север. Сгушен край огъня, молещ се на мъртвите дъждът да не се усили. Печенето на месо — на копията на мъртвите. Треперенето в снега, навлечен с всичко подръка. Точенето на оръжията преди боя на сутринта. Видя лица на мъже, които бяха отдавна мъртви и в калта, мъже, с които бе споделял смях и пиене. Брат му. Баща му. Тъл Дуру, когото наричаха Буреносния. Руд Три дървета, Скалата на Уфрит. Хардинг Мрачния, тих като нощта. Тези спомени предизвикаха неочаквана гордост. Както и срам, заради работата, която вършеше сега. Повече, отколкото очакваше и изпитваше, откакто бе изгубил окото си.