Пешките падат първи

— Виж какво, Ира, аз съм професионалист и нямам право да намесвам емоциите в работата си. Ако на твое място беше Науменко, щях да подозирам преди всичко нея. Фактът, че се познаваме, не играе никаква роля. Не ми е приятно да ти го казвам, но явно трябва да го направя, за да не се породят недоразумения помежду ни. Подозренията по отношение на теб са доста силни, но това се отнася в не по-малка степен и за Светлана, и за Шулгин, а утре ще възникнат още стотина души, за които също ще се намерят причини да ги подозирам. Започнали сме една нормална работа, която се нарича проверка на версиите. И ти не бива да намираш в това нищо оскърбително за себе си. Друг е въпросът, че имаш чувството, че след като те познавам добре още от студентските години, аз би трябвало да съм сигурна в невинността ти, и се чувстваш обидена, задето не те зачерквам от списъка на заподозрените само поради обстоятелството, че сме учили заедно. Съжалявам, че това те обижда. Но и двете ще трябва да се примирим с този факт. Ситуацията е такава, каквато е, аз не мога да я променя.

— Можеш, но не искаш — уточни Ирина, която все така стоеше до стената.

— Не смятам, че е необходимо. Ирочка, аз вече отдавна не живея с днешния ден. Уверявам те, че щеше да ми бъде много по-лесно да се хвърля в прегръдките ти и да ти кажа, че те познавам от сто години и съм абсолютно убедена в твоята невинност. Веднага щях да ти стана симпатична и сега нямаше да стоим тук като непримирими врагове преди дуел, а седнали една до друга и хванати за ръце, щяхме развълнувано да разсъждаваме кой ли може да е убил нашия Юрий Ефимович. И ако, не дай си боже, в главата ми започнеха да се прокрадват подозрения относно тебе, ръцете ми щяха да бъдат вързани. Нямаше да мога да ти задам нито един въпрос, защото постоянно щях да срещам твоя недоумяващ и наскърбен поглед: „Ти какво, мене ли подозираш? Не ми ли вярваш?“ И как щях да ти отговоря, че да, не ти вярвам, подозирам те? Ти какво искаш — да пожертвам служебната си кариера, за да не си разваля отношенията с тебе? Днес щеше да ми е по-лесно и приятно, а утре щях да си скубя косите. Именно затова не искам да променям ситуацията. Нека си остане такава, каквато е днес. Да, днес ми е трудно да разговарям с теб, ти си настроена враждебно, обидена си ми, но ще го преживея някак. За сметка на това после, когато се убедя двестапроцентово в твоята невинност, ще бъда сигурна, че за това има обективни причини, а не само моето сляпо доверие в човек, когото някога — подчертавам: някога — съм познавала добре.

В кухнята се възцари неприятно мълчание. Настя запали още една цигара, дръпна няколко пъти.

— Можем да променим ситуацията само по един начин. Ако ти е неприятно да контактуваш с мен, сега ще си ида и повече няма да ме видиш. С теб ще работи друг наш служител. Но това по принцип едва ли ще промени нещо за теб, защото аз от всяко положение ще те подозирам. Е, какво решаваш, Ира? Ще работим ли или ще предъвкваме емоции?

Ирина бавно се отдели от стената и седна на една табуретка до бюрото.

— Ще направя още кафе — каза тя, без да поглежда Настя, и започна да сипва от смляното кафе в кафеварката на масата. — Можеш да задаваш въпросите си.

— Защо все пак не се усмихнеш от приличие? — пошегува се Настя в старанието си да разведри създалата се неприятна атмосфера.

— А, не, чак пък толкова! Ще отговарям добросъвестно — това ти го обещавам, но не бих успяла да се усмихвам.

— Сърдиш ли ми се?

— А ти как мислиш? — Ирина вдигна глава и погледна предизвикателно Настя. — Ти на мое място нямаше ли да ми се разсърдиш?

— Сигурно щях — призна Настя. — Добре, така да бъде. Ще си останем аз с моите подозрения, ти — с твоята обида. Ще трябва да се научим да живеем по този начин. Да започваме тогава. Защо Тарасов е дошъл толкова рано в понеделник?

— Не знам.

— Да е споменал в петък, че в понеделник сутринта има определена някаква среща?

— Не, не е споменавал.

— Може би е трябвало да чака някакво телефонно обаждане в понеделник сутринта?

— Аз поне не знам за такова нещо.

— С кого от служителите на Международния център е общувал Тарасов през четирите дни на работата си във вашия отдел?

— Трудно ми е да кажа. Тук никой не го е търсил, а с кого е общувал, когато излизаше от офиса — не знам.

— А често ли излизаше от офиса?

— Доста често…

2.

Светлана Науменко се държеше далеч не толкова хладнокръвно, колкото Ирина Корольова. Тя беше много притеснена, час по час се разплакваше, гълташе капки за сърце и се секнеше.

Настя й задаваше същите въпроси като на Ирина: с кого е общувал Юрий Ефимович Тарасов, какво им е разказвал за себе си и за познатите си, защо в този фатален ден е дошъл на работа по-рано от обикновено.

— Може би е искал да измие стените — предположи Светлана.

— Какво да е искал?! — Настя си помисли, че не е чула добре.