Пешките падат първи

Той още не бе успял да завърши последната си фраза, когато в ухото му нахлуха силните и чести сигнали на приключилата връзка.

Казанцев хвърли поглед към часовника. Да изгони момичето веднага би било грубо и не по джентълменски, трябваше на бърза ръка да завърши толкова приятно започнатата работа и да го изпрати до изхода. Изпълнението на молбата на Димка можеше да му отнеме много време, но той не можеше да не я изпълни. Още по времето, когато учеха заедно в милиционерската школа, Валера Казанцев се заплете в тягостна и грозна история с една студентка от педагогическия институт. Историята беше толкова неприятна, че на Валера му се наложи да събере доста мъжество, за да я разкаже само на един човек — на Дима Платонов. Момичето се казваше Катя и оттогава думите „Катя от Омск“ се превърнаха в нещо като парола, означаваща ситуация, при която от двамата се изисква пълно взаимно доверие, незабавна помощ и строга конфиденциалност. През последните двайсетина години по-често следователят Казанцев, отколкото оперативният работник Платонов, бе произнасял тези магически думи.

— Благодаря ти, малка моя — учтиво каза Валерий Петрович. — Искаш ли довечера да отидем някъде?

— Да си тръгвам ли? — обидено попита практикантката.

Последните петнайсет минути бяха показали, че разследването на криминални дела е останало единственото нещо в живота й, по което още би трябвало да попрактикува. Всичко останало тя умееше да прави превъзходно и не се нуждаеше от никаква допълнителна практика.

— Миличко, нали чу, че ми се обадиха по телефона, изникна една спешна работа.

Казанцев бързо опипа костюма си, за да провери всичко на мястото си ли е, всички копчета закопчани ли са, после оправи поличката на момичето и нежно го погали по рамото.

— Всичко е наред. Хайде, ще те изпратя.

— Някаква жена ти се обади — упорито възрази практикантката, не помръдна от мястото си и бързо прибра ръцете си зад гърба, за да не поеме чантичката, която вече й подаваше Казанцев.

— Тя се обади по работа. Именно с тази работа трябва да се заема, и то веднага. Хайде, миличко, нека не се препираме, да си кажем довиждане до понеделник.

Момичето си тръгна, като се връцна наскърбено, а Валерий Петрович Казанцев седна зад бюрото си и започна да върти шайбата на телефона.

2.

След Казанцев Кира се обади на Сергей Русанов, на когото каза абсолютно същите думи, които Дмитрий й бе наредил да предаде.

— Дима иска да ви даде едни документи…

— Къде е той? — нетърпеливо я прекъсна Русанов. — Трябва да говоря с него лично.

— Не е в Москва — отговори Кира, следвайки безпрекословно получените от Платонов инструкции. — Замина и ми остави едни документи, които трябва да ви предам.

— Закъде замина?

— Не знам.

— Какви са тези документи?

— Не съм ги чела. Те са в запечатан плик, Дима ми забрани да го отварям. Ще го оставя утре сутринта в гардероба на Киевската гара. Клетка номер двайсет и седем, кодът е шест-две-девет-пет.

— Откъде сте сигурна, че клетка номер двайсет и седем ще бъде свободна, когато отидете утре на гарата?

— Заех я тази сутрин. А утре ще поставя там документите. Ако искате да предадете нещо на Дима, оставете в клетката бележка. Възможно е той да се свърже с мен.

— Дайте ми телефонния си номер за всеки случай — поиска Русанов.

— Нямам телефон — невъзмутимо отвърна Кира. — Скоро се преместих в нов квартал, телефоните не са прекарани. Довиждане, Сергей Георгиевич.

— Почакайте! Почакайте, госпожице, една минутка.

— Моля?

— Кажете на Димка, че ситуацията е много лоша. Търсят го усилено, снимката му е изпратена във всички областни управления на вътрешните работи. Не знам къде се крие, пък и не ме интересува. Нека си седи в убежището и да не си подава носа навън. Когато напрежението поспадне, ще го предупредя, а засега и през ум да не му минава да се показва навън. Кажете му още, че аз не вярвам в приказките, че бил виновен. Включиха ме в групата за разследване убийството на момчето от Урал, така че постоянно ще бъда в течение на всичко. Ще го спася. Ще му предадете това, нали?

— Добре, ще му предам.

Кира затвори телефона, излезе от телефонната кабина, качи се на тролея, който обикаляше Садовое колцо, по посока към метрото. До дома й не беше близо, но Дима специално я бе помолил да се обади от центъра, най-добре — от някоя кабина близо до Садовое колцо. Ако се случеше невероятното и Кира попаднеше от първия път на подслушван телефон, за три минути милицията не би могла да стигне до нея: този централен район винаги беше претъпкан с коли, на всяко кръстовище постоянно ставаха задръствания.

Когато влезе вкъщи, не чу нищо, освен абсолютна тишина. Нито звук, нито шумолене. Да не би гостът да си е тръгнал?

— Дима? — колебливо го повика тя.

В отговор — нищо. Мълчание. Кира бързо свали ботушките си и без да съблича шлифера, влезе в кухнята. Платонов спокойно стоеше в ъгъла и наблюдаваше вратата.

— Защо не се обаждаш? Вече се притесних, че си си тръгнал.

— Трябваше да бъда сигурен, че се прибираш сама — тихо отговори той.

— Ти какво, нямаш ли ми доверие? — възмути се Кира.