Петдесет нюанса освободени

- Довиждане, Крисчън.

Очите му за миг омекнаха.

- Довиждане, Лийла - каза тихо. - И не забравяй - доктор Флин.

- Да, сър.

Той й отвори вратата... и тогава тя спря и се обърна към него, а той я гледаше войнствено, изнервено.

- Радвам се, че си щастлив. Ти го заслужаваш - каза тя и тръгна, без да му даде възможност да отговори. Той се намръщи и кимна на Тейлър, който тръгна след нея към рецепцията. Крисчън затвори вратата и ме погледна някак несигурно.

- Да не си посмял да ми се караш! - изсъсках. - Обади се на Клод Бастил, сритай му задника или иди при Флин!

Ченето му увисна от изненада от гневния ми изблик.

- Ти обеща, че няма да правиш повече така - каза укорително.

-Как?

- Да ме предизвикваш.

- Не съм обещавала нищо подобно. Обещах да се опитам и да се съобразявам. Казах ти, че е тук. Прескот я претърси. Претърси и другата ти малка приятелка. Прескот беше тук през цялото време. И сега уволни горката жена, защото изпълни мое нареждане. Казах ти да не се тревожиш, но не, ето те! Не помня да съм получавала прословутия списък от папата с имената на хората, с които не трябва да разговарям. Не знаех, че си направил такъв списък! - Почти виках. Той ме изгледа с онова затворено изражение и след секунди устните му се извиха в усмивка.

- Списък от папата? - попита развеселен и определено облекчен. Нямах за цел да обръщам този разговор във веселба, но ето го - седи пред мен и се смее. И ме подлудява. Беше повече от болезнено да съм свидетел на разговора му с бившата. Как беше възможно да е толкова студен към нея?

- Какво те тревожи? - попита той.

- Ти! Защо беше толкова жесток с нея?

Той въздъхна и се размърда неудобно. Направи крачка към мен и се опря на масата.

- Анастейжа - промълви все едно съм дете. - Ти не разбираш. Лийла, Сузана, всички те... бяха приятно хоби, но това е всичко. Ти си центърът на моята вселена. И последния път когато ти и тя бяхте в една стая, тя беше насочила оръжие към теб. Не искам да те приближава.

- Но, Крисчън, тя беше болна.

- Знам. И знам, че сега е по-добре. Но не мога да й дам никакъв шанс. Това, което направи, беше непростимо.

- Но току-що ти го изигра точно по нейните правила. Тя искаше да те види и знаеше, че ще дойдеш веднага, ако се появи тук!

Той сви рамене, все едно изобщо не му пукаше.

- Не искам да се мърсиш с моето минало.

- Крисчън... ти си това, което си, точно заради живота, който си живял, заради живота, който живееш сега. Това, което засяга теб, засяга и мен. И аз те приех такъв, какъвто си, когато се съгласих да стана твоя съпруга. Защото те обичам.

Той застина. Знаех, че му е трудно да чуе всичко това.

- Тя не ми направи нищо лошо. Тя също те обича.

- Не ме интересува.

Гледах го смаяно. От думите му, и от факта, че все още има с какво да ме смае. „Този Крисчън Грей познавам аз“. Думите на Лийла кънтяха в съзнанието ми. Начинът по който реагира... така студено, беше толкова различен от поведението на мъжа, когото бях успяла да опозная и да обикна. Сетих се колко съжаляваше, когато разбра, че е направила онази криза, когато мислеше, че той е допринесъл за това й състояние, за болката му. После се сетих, че беше къпал и нея, както беше къпал мен, и едва преглътнах. Стомахът ми се сви болезнено. Догади ми се. Как може да каже, че не му пука? Тогава бе проявил разбиране. Но сега? Какво се беше променило? Понякога не можех изобщо да го разбера. Начинът, по който мислеше, светът, в който живееше, бяха така различни от моите разбирания.

- Защо я защитаваш така ожесточено? Защо сега? - попита той озадачено и раздразнено.

- Виж, Крисчън, не мисля, че с Лийла ще си разменяме готварски рецепти или ще обсъждаме новите тенденции в плетиво и кройка. Но не очаквах да си толкова безсърдечен!

Погледът му пак се вледени.

- Казах ти преди много време. Аз нямам сърце.

Врътнах очи. Ето сега вече наистина се държеше като пубер.

- Това не е вярно, Крисчън. Не ставай смешен. Знам, че ти пука за нея. Ако не беше така, нямаше да плащаш за обучението й и за другите неща.

Изведнъж това се превърна в целта на живота ми - да го накарам да разбере. Беше повече от очевадно, че му пука. Защо го отричаше? Както отричаше любовта си към собствената си майка. О, господи, разбира се! Чувствата му към Лийла и към останалите подчинени бяха оплетени с чувствата му към родната му майка! „Обичам да пердаша малки брюнетки като теб, защото всички приличате на оная курва“. Нищо чудно, че беше полудял. Поклатих глава. Дали да не пусна едно съобщение на доктор Флин? Как беше пропуснал да види това?

Сърцето ми се изпълни с любов. Моето изгубено момче. Защо му беше толкова трудно да е състрадателен, човечен - а можеше да бъде такъв. И го показа, когато Лийла направи кризата. Той ме погледна с блестящи от гняв очи.

- Този разговор приключи. Да си вървим.

Погледнах си часовника. Беше четири и двайсет и три. Имах работа.

- Прекалено рано е - казах.

- Да си вървим у дома - настоя той.

- Крисчън, писна ми да спорим!

Той се намръщи, като че ли не разбираше.