Петдесет нюанса освободени

Резервният ключ от Стаята с играчките беше на обичайното си място в шкафчето в мокрото помещение. Взех го и бързо се качих на горния етаж. Измъкнах възглавница, завивка и чаршаф от килера със спалното бельо. Отключих и запалих осветлението. Странно колко успокоително ми действаше атмосферата в тази стая, а последния път бях го молила да спре и дори ползвах ключова дума. Заключих вратата и оставих ключа в ключалката. Знаех, че на сутринта ще ме търси като обезумял, а тук нямаше да ме намери, даже нямаше да се сети да ме потърси точно тук, особено ако вратата е заключена. „Е, така му се пада!“

Свих се в стола „Честърфийлд“, завих се и извадих телефона си от чантата. Намерих съобщението, което бях прехвърлила от неговия телефон. Натиснах „препрати“ и добавих:

*ИСКАШ АИ ГОСПОЖА АИНКЪАН ДА ПРИСЪСТВА НА ДИСКУСИЯТА ПО ПОВОД СЪОБЩЕНИЕТО, КОЕТО ТИ Е ПРАТИАА? ЩЕ Е ПО-ЛЕСНО. НЯМА ДА СЕ НАЛАГА ДА ТЪРЧИШ ПРИ НЕЯ СЛЕД ТОВА. ЖЕНА ТИ.*

Изпратих го и изключих звука на телефона. Свих се под завивката. Колкото и да се правех на смела, истината беше една -предателството на Крисчън бе като ледена вода, в която се давех. А това трябваше да е щастлив ден. Предстоеше ни да ставаме родители. Представих си как казвам на Крисчън, че съм бременна, как той пада на колене пред мен от щастие, как протяга ръце, нежно ме придърпва в прегръдката си и ми казва колко ме обича и колко обича нашата Малка точица.

Но... ето ме, сама в света на садо-мазо фантазиите, и изведнъж се почувствах остаряла с години. Връзката с Крисчън винаги бе представлявала предизвикателство, но този път наистина бе надминала всички очаквания. „За какъв се мисли? Ако иска да се караме, ще се караме, ако иска да воюваме, ще воюваме!“ Нямаше начин да му позволя да търчи при онова чудовище всеки път, когато имаме проблем. Щеше да се наложи да избира - тя или аз и Точицата! Под-смръкнах тъжно, но се усетих смазващо изтощена и скоро заспах.

Събудих се, скочих и се огледах, пак без никаква ориентация къде съм, и чак тогава се сетих, че съм в Стаята с играчките. Понеже нямаше прозорци, не можех да се ориентирам колко е часът. Някой блъскаше по вратата и натискаше дръжката.

- Ана!

Крисчън. Крещеше. Замръзнах. Но той дори не опита да отключи, както бях предположила. Чух приглушени гласове, но скоро всичко утихна. Отдъхнах си и погледнах часовника на телефона. Осем без десет. Имах четири пропуснати повиквания и две съобщения на гласовата поща. Пропуснатите повикания бяха от Крисчън, но имаше и едно от Кейт. „О, не, обаждал се е на Кейт! Не мога да се занимавам да ги слушам! Не искам да закъснявам за работа!“

Заметнах се със завивката, взех чантата и тръгнах към вратата. Отключих и се огледах. Нямаше никого. Цялата тази работа придобиваше силен мелодраматичен привкус. Врътнах очи, поех дълбоко дъх и тръгнах по стълбите надолу.

Тейлър, Сойър, Райън, госпожа Джоунс и Крисчън стояха на входа на голямата стая. Крисчън даваше бързи кратки инструкции. И тогава всички се обърнаха и ме видяха... и застинаха. Крисчън все още беше с дрехите, с които бе легнал да спи. Изглеждаше раздърпан, бял като платно и мамка му... сърцето ми спря... божествено красив. Сивите му очи бяха широко отворени, но не знам дали от страх, или от гняв.

- Сойър, ще тръгна след двайсет минути - казах и придърпах завивката по-плътно до тялото си, като да се защитя.

Той кимна и всички очи се обърнаха към Крисчън, който продължаваше да ме гледа все така напрегнато.

- Искате ли нещо за закуска, госпожо Грей? - попита госпожа Джоунс.

Поклатих глава.

- Не съм гладна, благодаря.

Тя сви устни, но не каза нищо.

- Къде беше? - попита той. Гласът му беше дрезгав, тих. Всички като по команда се разпръснаха и се скриха - кой в офиса на Тейлър, кой във фоайето, кой в кухнята. Като плъхове.

Не му обърнах никакво внимание и с бодра крачка продължих към спалнята.

- Ана, отговори ми! - извика той след мен.

Чувах стъпките му зад себе си. Забързах, профучах през спалнята, влязох в банята и заключих вратата.

- Ана! - крещеше той пред вратата.

Пуснах си душа. Той не спираше да блъска и да се опитва да отвори.

- Ана, отвори!

- Махай се!

- Ана, моля те!

Влязох под душа. Водата беше като лек за изтощеното ми тяло. Падащи каскади спокойствие и чистота. С тях всичко натрупано в тялото ми през нощта започна полека да се отмива и за секунди дори успях да си представя, че нещата са наред. Измих си косата. След душа се чувствах много по-силна, по-здрава и готова да посрещна товарния влак Крисчън. Увих косата си с кърпа, а тялото подсуших с друга, с която после се загърнах.

Отключих вратата. Крисчън стоеше облегнат на вратата отсреща, с ръце зад гърба. Гледаше като преследван хищник. Минах покрай него и отворих гардеробната си стая.

- Опитваш се да ме игнорираш? - попита той недоверчиво и застана на прага.