Петдесет нюанса освободени

- Мамка му, Ана!

- Остави ме да се облека.

Той въздъхна, прокара ръка през косата си и каза с глух глас:

- Е, до довечера.

И за миг ми се прииска да го прегърна, да го успокоя... Но не го направих. Той се обърна и влезе в банята. Стоях като препарирана, докато той затваряше вратата.

Тръшнах се на леглото. Успях да удържа сълзите, да оживея след виковете, не убих никого, не се поддадох на сексапила му

- и да, определено заслужавах медал, но истината беше, че се чувствах ужасно зле. Не бяхме стигнали доникъде. Бяхме на ръба, бракът ни беше поставен на карта. Защо? Защо не можеше да проумее, че е постъпил като пълен задник, като е отишъл при онази жена? И какво искаше да каже с това, че никога няма да я види отново? Как по дяволите можеш да повярвам в това? Погледнах часовника - осем и половина. По дяволите! Не исках да закъснявам. Поех дълбоко дъх.

- Втори тур завърши с шах, мат и пат, Точице - прошепнах навела глава към корема си. - Татко ти може и да се окаже изгубена кауза, но се надявам да не се стигне дотам. Защо, защо дойде токова рано, Точице? Нещата тъкмо тръгваха на добре. - Устните ми затрепериха, но поех дълбоко дъх и се опитах да овладея всички бушуващи емоции.

- Хайде да вървим и да сритаме няколко задника в офиса -казах й.

Не му казах довиждане. Все още беше под душа, когато излязохме със Сойър. Докато пътувахме, гледах през затъмнените прозорци; цялото ми самообладание ме напусна. Сивото надвиснало небе отразяваше точно настроението ми и нагнетяваше в мен чувството за обреченост, за нещо по-лошо, което предстои. Не бяхме обелили и дума за бебето. Бяха минали по-малко от двайсет и четири часа, откакто разбрах, и все още не бях асимилирала дори факта, че То-чицата съществува. А той бе имал много по-малко време.

- Той не знае дори името ти. - Погалих корема си и избърсах сълзите си.

- Пристигнахме, госпожо Грей - каза Сойър и ме стресна.

- О, благодаря, Сойър.

- Ще изтичам до деликатесния, госпожо. Искате ли да ви донеса нещо?

- Не, благодаря. Не съм гладна.

Хана беше приготвила латето ми. Помирисах го и ми се догади.

- Мо-може ли чай? - казах сконфузено. Знаех си, че има обяснима причина да не харесвам кафе. „Господи, смърди ужасно!“

Влязох в офиса си. Телефонът ми звънна. Беше Кейт.

- Защо Крисчън те търси при мен? - Няма заобикалки, няма добро утро.

- Добро утро, Кейт. Как си?

- Зарежи простотиите, Стийл. Какво става? - Инквизитор Ка-трин Кавана в действие.

- Скарахме се.

- Той те обиди, така ли?

- Да. Но не по начина, по който си представяш.

Нямах нерви да се занимавам с нея сега. Щях да се разплача, а точно в момента бях така горда със себе си, че успях цяла сутрин да удържа фронта.

- Кейт, имам среща. Ще ти се обадя после.

- Добре. И всичко е наред?

-Да.

„НЕ!“

- Ще ти се обадя после, става ли?

- Добре, Ана, както прецениш. Аз съм винаги насреща.

- Знам - прошепнах и запретнах ръкави да се боря със сълзите, провокирани от милите й думи. „Няма да плача. Няма да плача.“

- Рей добре ли е?

- Да - прошепнах.

- О, Ана!

- Недей, не питай.

- Добре, ще говорим после.

-Да.

През цялата сутрин проверявах пощата си с надежда да има нещо от Крисчън. Нищо. И колкото повече време минаваше, толкова повече ми се изясняваше, че той няма да ми се обади и че е много ядосан. „Е, добре, и аз съм ядосана“. Хвърлих се с такъв плам да работя, че спрях чак на обяд да хапна един сандвич със сьомга и сирене. Почувствах се удивително по-добре.

В пет часа със Сойър тръгнахме към болницата, за да видя Рей. Сойър беше прекалено внимателен и това ме дразнеше. Когато наближихме болницата, пак почна да ме пита дали искам чай или нещо друго.

Рей седеше в леглото и четеше списание. Беше обръснат и изглеждаше съвсем нормално.

- Здрасти Ани!

- О, татко... - Хукнах към него и съвсем не в негов стил той разпери ръце и ме прегърна.

- Ани? - прошепна. - Какво има? - Държеше ме здраво в прегръдката си.

Осъзнах колко рядко се бе случвало това. Защо така? Може би затова обичах да се катеря в скута на Крисчън и да се гуша там.

След малко седнах на стола до леглото му, а той се намръщи и каза:

- Кажи на старчето си.

Поклатих глава. Не биваше да го обременявам точно сега.

- Няма нищо, татко. Изглеждаш много добре. - Хванах ръката му.

- И не само изглеждам. - И се усмихна.

- Татко, така се радвам, че се оправяш!

- И аз се радвам, Ани. Още повече, че искам съвсем скоро да имам поне няколко внучета.

Погледнах го с недоумение. „Мамка му! Да не би да е узнал?“ И пак започнах да преглъщам сълзите.

- Разбирате ли се с Крисчън?

- Скарахме се - прошепнах. Опитах се да изцедя гласа през буцата в гърлото си. - Но ще се разберем. Всичко ще е наред.

Той кимна и каза уверено:

- Той е добър човек.

- Да, знам. Какво казаха лекарите? - Изобщо не исках да говорим за мъжа ми. Той беше... болна тема.

Когато се прибрах в „Ескала“, Крисчън го нямаше.

- Господин Грей се обади и каза да ви предам, че ще работи до късно тази вечер - каза госпожа Джоунс някак извинително.

- Благодаря.