Петдесет нюанса освободени

Кимнах, взех чая и тръгнах към библиотеката. Там беше моето скривалище, моето убежище. Извадих телефона от чантата си и се зачудих дали да му се обадя. Знаех какъв удар е за него. Но той наистина беше прекалил. ,Че кога ли не е прекалявал?“ - подсъзнанието ми ме погледна учудено и повдигна въпросително перфектно оскубаната си вежда. Въздъхнах. 50 нюанса преебано.

- Да, такъв е баща ти, Малка точице. Да се надяваме, че ще му мине и ще се върне... скоро.

Извадих листовките и се зачетох.

Не можех да се съсредоточа. Никога не ме беше оставял, никога не си беше тръгвал така. Беше мил и съобразителен и правеше всичко за мен с толкова много обич през последните дни, а сега... „Ами ако не се върне? Мамка му! Все пак може би е добре да се обадя на Флин“. Не знаех какво да правя. Бях в небрано лозе. Беше така чувствителен и податлив! Знаех, че ще реагира зле. А беше така мил през уикенда! Всичко, което ни се случи през миналата седмица, беше извън контрола му, но той се справи много добре. Но тази новина му дойде в повече.

От мига, в който го срещнах, целият ми живот беше така объркан и сложен. Дали беше само заради него? Или може би и двамата бъркахме някъде? Ами да предположим, че не успее да се справи с тази криза? Ами ако поиска развод? Повдигна ми се. „Не, не бива да мисля така. Ще се върне. Знам, че ще се върне. Знам, че въпреки грубите думи и всичките кошмарни викове той ме обича... да. И аз те обичам, моя Малка точице“.

Облегнах се на стола и задрямах.

Когато се събудих, ми беше студено и бях загубила ориентация къде съм и какво става. Треперех от студ. Погледнах часовника. Единайсет вечерта. „О, да... ти...“ Потупах се по корема. „Къде е Крисчън? Върнал ли се е?“ Измъкнах се от стола и тръгнах да проверявам из апартамента. Погледнах навсякъде. Не се беше прибрал. Започнах да се притеснявам и да се моля да не му се е случило нещо лошо. И пак се сетих за онези мигове на болезнено чакане, когато изчезна с Чарли Танго.

„Не, не, не! Не бива да мислиш така. Вероятно е отишъл... Къде? При кого би отишъл? При Елиът? Или при Флин? Дано е отишъл при Флин“. Върнах се в библиотеката, взех телефона и му написах съобщение.

*Къде си?*

Тръгнах към банята и пуснах ваната да се пълни. Беше ми много студено.

Излязох от ваната, но все още го нямаше.

Сложих една от сатенените си нощници в стил трийсетте на миналия век, навлякох халата си и тръгнах към голямата стая. Докато вървях натам, погледнах в свободната стая. Не знам защо предположих, че може да е в стаята на Малката точица. Тази мисъл ме стресна. Застанах на вратата и се замислих дали ще боядисваме в синьо, или в розово? Сладката мисъл веднага бе подкиселена от факта, че моят изгубен и загубен съпруг не беше никак запален по идеята.

Реших да чакам на дивана, за да го усетя, като си дойде. Взех завивката от резервното легло и се свих да чакам на пост.

Събуди ме шум.

- Мамка му!

Беше Крисчън във фоайето. Масата стържеше по пода. Очевидно това ме бе събудило.

- Мамка му! - изпсува пак, но този път по-тихо и завадено. Седнах бързо. Препъваше се през двойните врати. „Пиян е“.

Мозъкът ми завря. „По дяволите! Крисчън пиян?! Та той мрази пияниците“. Скочих и хукнах към него.

- Крисчън, добре ли си?

Той се облегна на рамката на вратата.

- Госпожо Грей - каза завалено.

„Пиян е, много пиян“. Не знаех какво да направя.

- О, Анастейжа... изглеждаш прелестна.

- Къде беше?

Той сложи пръст на устните си и се усмихна заговорнически.

- Шшшш.

- Мисля, че е най-добре да си легнеш.

- С теб... - изкиска се той.

„Киска се!“ Сложих ръка около кръста му, защото едва стоеше прав, да не говорим за ходене. „Къде е ходил? Как се е прибрал?“

- Ще ти помогна да си легнеш. Облегни се на мен.

- Много си красива, Ана. - Той се облегна на мен и помириса косата ми, като едва не събори и двама ни.

- Хайде, Крисчън, ела да ти помогна да си легнеш.

- Добре.

Тръгнахме бавно по коридора, препъвахме се, клатехме се и накрая стигнахме до спалнята.

- Легло - каза той усмихнато.

- Да, легло. - Успях да го преместя до ръба на леглото, но той не ме пускаше.

- Ела при мен.

- Крисчън, мисля, че трябва да се наспиш.

- Така се започва. Казвали са ми.

- Какво са ти казвали? - Намръщих се.

- Как една жена отказва да прави секс.

- Едва ли е истина. Иначе нямаше да имаме братя и сестри.

- Забавна си.

- Пиян си.

- Да. - Усмихна се, но когато се замисли над думите ми, усмивката му се стопи. Ужас скова лицето му, студ скова костите ми.

- Хайде, Крисчън - казах нежно. Мразех това изражение. Кошмарни, грозни спомени, неща, каквито нито едно дете не бива да види или още по-лошо - да изживее.

- Да си лягаме. - Бутнах го съвсем леко и той се пльосна на матрака, разперил ръце и крака. Ужасът бе изчезнал от лицето му и сега лежеше и ми се смееше.

- Ела при мен - изфъфли.

- Нека първо те съблечем.

Той се засмя точно така, както се смеят пияните.

- Ей т’ва е приказка.

Пияният Крисчън беше сладък и закачлив. Винаги бих го предпочела пред другия Бесен-съм-та-съм-луд Крисчън.

- Седни да ти сваля сакото.

- Стаята се върти.

„По дяволите... ще повръща ли?“

- Седни, Крисчън!