Петдесет нюанса освободени

- Вероятно искаш да знаеш защо ти се обаждам

-Да.

„Затваряй телефона!“

- Не, не ми затваряй. Тъкмо си лафехме със сестричката на мъжа ти.

- Какво си направил? - прошепнах, като се мъчех да прикрия страха и паниката си.

- Слушай ме внимателно, малка извратена курво, дето се ожени за кинтите на оня и си играеш с пишките на хората. Прееба ми живота. Грей ми преебаха живота. И е време да ми се отплатите, да ми дадете дължимото. Тая малка кучка е тук, при мен. И ти, и оня ду-хач, за който се ожени, и цялото му шибано семейство ще платите!

„Господи каква омраза! Неговото семейство? Какво говори, по дяволите?“

- Какво искаш?

- Искам пари. Искам шибаните му пари и ги искам много. Ако нещата се бяха развили по друг начин, това щяха да са мои пари. Така че ти ще ми ги дадеш. Искам пет милиона долара. Днес.

- Джак, аз нямам достъп до такава сума.

- Имаш два часа да ги намериш. Точно два часа. Не казвай на никого, или кучката тука го отнася. Никакви ченгета. Нито дума на мъжа ти. Нито на охраната му. Ще разбера. Ясно?

Опитах се да отговоря, но паниката и страхът бяха залепили гласните ми струни.

- Ясно? - повтори той.

- Да - прошепнах.

- Или ще я убия.

Едва не припаднах.

- Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя. Имаш два часа.

- Джак, трябва ми повече време. Три часа. А как да съм сигурна, че тя е при теб?

Той затвори. Гледах телефона и ужас беше прекалено слаба дума за това, което изпитвах. Усещах устата си като овъглена след пожар. Пожарът на страха, отвратителният метален вкус на паниката. Мия! Хванал е Мия? Да не би да лъжеше? Мозъкът ми беше напълно парализиран и втечнен от страх, стомахът ми се обърна и усетих силен пристъп на гадене, но поех дълбоко дъх и гаденето премина. Съзнанието ми с бясна скорост прехвърляше възможностите. Да кажа на Крисчън? Да кажа на Тейлър? Да се обадя в полицията? Откъде ще разбере? Дали наистина Мия е при него? Трябваше ми време, време да мисля, но го нямах. Оставаше ми единствената възможност да следвам инструкциите му. Грабнах чантата си и хукнах към вратата.

- Хана, трябва да изляза. Не знам колко ще се забавя. Отложи всички срещи за днес. Кажи на Елизабет, че имам много спешен проблем.

- Разбира се, Ана. Наред ли е всичко?

- Да - викнах, докато тичах към Сойър и рецепцията.

- Сойър! - Той скочи от стола, щом чу гласа ми, и се намръщи, очевидно от изражението ми.

- Не ми е добре. Моля те, закарай ме вкъщи.

- Разбира се, госпожо. Ще изчакате ли тук, докато докарам колата!

- Не, идвам с теб! Искам да се прибера възможно най-бързо!

Гледах през прозореца и ужасът тресеше цялото ми тяло. Реших да направя план. Отивам у дома, преобличам се, намирам чекова книжка, някак успявам да се измъкна от Сойър и Райън. Отивам в банката. Колко място заемат пет милиона? Колко тежат? Ще ми трябва ли куфарче?

Дали да се обадя в банката преди това? Мия. Мия! Ами ако ме лъже, ако не я е отвлякъл? Как мога да съм сигурна? Ако се обадех на Грейс, можеше да изложа Мия на по-голяма опасност. Той каза, че щял да разбере. Погледнах през задното стъкло на аудито. Дали ни следеше? Сърцето ми блъскаше. Всички коли зад нас ми изглеждаха безобидни. „О, Сойър, по-бързо, моля те“. Очите ни се срещнаха в огледалото и той се намръщи още повече.

Някой му се обади и той натисна блутут устройството и отговори.

- Да, госпожа Грей е с мен. - Погледна ме за миг в огледалото и пак отмести очи към пътя. - Не се чувства добре. Връщам я в „Ескала“... Ясно... - Погледът му пак се отмести към огледалото и очите ни пак се срещнаха. - Да - потвърди и затвори.

- Тейлър ли беше? - попитах шепнешком.

Сойър кимна.

- С Крисчън ли е?

- Да, госпожо.

- Още ли са в Портланд?

- Да, госпожо.

Добре, той поне беше на сигурно място там - и трябваше да остане там. Разперих пръсти на корема си и несъзнателно го погалих. „И теб ще пазя, Малка точице! И двама ви!“

- Може ли да побързаме? Не ми е добре, наистина!

- Да, госпожо. - Сойър натисна газта и колата се стрелна напред.

Госпожа Джоунс не се виждаше никъде. Не видях колата й в гаража и предположих, че е излязла по задачи с Райън. Сойър тръгна към офиса на Тейлър, а аз към кабинета на Крисчън. Ръцете ми трепереха, краката ми се огъваха, започнах да отварям шкафовете и панически да търся чекова книжка. Намерих няколко. Там беше и револверът на Лийла. Подразних се ужасно, че Крисчън не го е разкарал. „Та той не може да стреля! Може да се пострада, по дяволите!“