Петдесет нюанса освободени

„Защо не ми го каза той?“ Господи, това цупене ставаше вече нелепо. Тая сръдня стигна до небесата. Сетих се за скандала по повод клетвите за сватбата и кошмарната му криза. Но в случая не бях ли аз засегнатата страна?

- Какво да ви приготвя за вечеря? - попита госпожа Джоунс, без да ме пита искам ли, не искам ли: очите й ме гледаха непоколебимо.

- Паста. С твоя сос болонезе.

- Ей сега ще го приготвя. И, Ана... трябва да знаете, че господин Грей беше откачил тази сутрин. Помисли, че сте си тръгнали, и си беше изгубил ума.

В девет все още го нямаше. Седях на бюрото си в библиотеката и се чудех къде е. Обадих се.

- Да? - Гласът му беше хладен.

- Здрасти.

Усетих как си пое дъх.

- Здрасти - каза по-тихо.

- Ще се прибираш ли?

- По-късно.

- В офиса ли си?

- Да. Къде да съм?

„С нея?“

- Ще те оставя да работиш тогава.

Стояхме в двата края на опъната между нас тиха линия, по която минаваше само непоносимото напрежение.

- Лека нощ, Ана - каза най-сетне той.

- Лека нощ, Крисчън.

Той затвори.

„О, по дяволите“. Гледах телефона и не знаех какво да направя. „Какво се очаква от мен? Няма да му позволя да ме прегази този път!“ Да, разбирах, че е ядосан, и с право. Както и аз. Но фактите си бяха факти. Не аз бях хукнала да разправям на не знам кой си какво става в живота ми. Исках Крисчън да признае, че това не е начинът да се държи нито с мен, нито с никого.

Облегнах се, загледана в масата за билярд, и си спомних за онези хубави времена, когато играхме снукър. Сложих ръка на корема си. „Може би е наистина прекалено рано. Може би не му е писано да оцелее“. И докато тази мисъл минаваше през главата ми, цялото ми подсъзнание пищеше: „Не!“ Ако направех аборт, после никога нямаше да си простя, нямаше да простя и на него. „О, Точице, какво направи с нас?“ Не можех да се изправя лице в лице и с Кейт. Всъщност не исках да говоря с никого. Изпратих й съобщение, че скоро ще й се обадя.

В единайсет едва си държах очите отворени. Предадох се и бавно тръгнах към старата си стая. Свих се под завивката, зарових лице във възглавницата и най-сетне изплаках всичко, което бях трупала, цялата печал на света в силни, нечовешки, непристойни за една дама стенания.

Събудих се с натежала глава. Свежото есенно утро надничаше през прозорците. Погледнах часовника. Седем и половина. Първата ми мисъл... „Къде е Крисчън?“ Седнах и се огледах. На пода до леглото лежеше сребристосивата му вратовръзка. Любимата ми. Не беше тук, когато си лягах. Вдигнах я, огледах я и започнах да галя копринената материя. Вдигнах я и я сгуших до лицето си. Бил е тук и ме е гледал как спя. И пламъчето на надеждата -малко, неуверено и слабо - заблещука с поклащаща се светлинка в сърцето ми.

Госпожа Джоунс се занимаваше с нейните си неща в кухнята.

- Добро утро! - каза ми ведро.

- Добро да е. Крисчън?

- Излезе. - Усмивката й се стопи.

- Значи все пак се е прибрал снощи? - Исках да се уверя, макар, че държах вратовръзката му като доказателство.

- Да, прибра се - каза и след малко добави: - Ана, простете ми, че се намесвам, но моля ви, настина ви моля, не се отказвайте от него. Той е просто... упорит.

Кимнах и тя млъкна. От изражението ми сигурно й бе станало ясно, че не искам да обсъждам съпруга си точно в този момент.

На работа проверих имейлите си. Имах мейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Портланд

Дата: 15 септември 2011, 06:45

До: Анастейжа Грей

Ана,

Ще летя до Портланд днес. Имам работа в университета.

Реших, че може би ще искаш да знаеш.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми пак залютяха от сълзи. „Това ли е всичко?“ Стомахът ми се обърна. „По дяволите! Ще повърна“. Хукнах към малката тоалетна в офиса и едва стигнах навреме. Цялата закуска замина.

Едва ли имаше вероятност някога в живота си да се почувствам по-нещастна и смазана.

След малко някой почука на вратата.

-Ана?

Беше Хана.

-Да?

- Добре ли си?

- Сега излизам.

- Бойс Фокс е тук.

- Заведи го в залата за съвещания. Идвам след минутка.

- Искаш ли чай?

- Да, благодаря.

На обяд хапнах сандвич с аншоа и сирене. Този път успях да ги задържа. Седях и гледах монитора, напълно лишена от каквато и да е енергия и желание за каквото и да било, и се чудех как с Крисчън ще разрешим огромния си проблем.

Телефонът ми звънна. Подскочих. Погледнах екранчето -Мия. „Господи, само тя ми липсва! Нейното гугукане и ентусиазъм“. Зачудих се дали изобщо да й вдигам, но реших да не правя компромис с доброто си възпитание.

- Здравей - казах весело в слушалката.

- Е, Ана, отдавна не сме се чували. - Мъжки глас, при това познат. „Кой е това, по дяволите?!“

И внезапно мозъкът ми завря, цялата настръхнах, адреналинът ми трябва да е бил извън всякакви параметри, познати на науката. Светът спря да се върти, а организмът ми да функционира.

Защото това беше Джак Хайд.

22.

- Дж-дж... - Гласът ми беше изчезнал, удавен в ужас. Как беше излязъл от затвора? И защо се обаждаше от телефона на Мия? Зави ми се свят.

- Значи все пак ме помниш - каза той тихо и усетих горчивата му усмивка.

- Да, разбира се - отвърнах механично.