Петдесет нюанса освободени

Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят - невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала иорозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата“. Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.

„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме“.

- Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?

Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа... много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

Гласът и беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Кат-рин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леш клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи“. Започна да се оглежда нервно из офиса ми - гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.