Петдесет нюанса освободени

„Е, как може тази жена да бъде журналистка? В нея няма нищо убедително, никакво самочувствие!“ Нервна, притеснена, но по някакъв чаровен начин мека, изпълнителна... да, подчинена. Поклатих глава, озадачен от посоката на мислите си. Казах някакви любезности и я поканих да седне. И тогава забелязах как дискретно се възхищава на картините в офиса. И преди да се спра, вече обяснявах.

- Местен художник. Тротън

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено - каза замечтано, изгубена в изяществото на картините ми. Имаше деликатен профил, чипо носле, пълни устни, а думите й изразяваха точно моето отношение към тези картини. Извисяване на обикновеното до необикновено. Наблюдателно око. Тази госпожица Стийл можеше да се окаже и умна.

Съгласих се с нея и видях как руменината заля лицето й. Седнах срещу нея и се опитах да си събера мислите.

Тя извади от огромната си чанта някакъв измачкан лист и касетофон. „Господи! Тези не излязоха ли от употреба? С касетките? И колко е непохватна!“ Два пъти блъсна това проклето нещо върху маса „Баухаус“. Моята маса! Очевидно й беше за първи път, но нещо не ми се връзваше. И ми стана още по-смешно. Обикновено такива неща ме докарват до лудост, но сега едва прикрих усмивката си и за малко да хукна да й помагам с проклетия касетофон.

Докато тя продължаваше да чупи пръсти и да се мъчи с касетофона, се замислих колко хубаво би било да усъвършенствам двигателния й апарат с една нагайка. Когато се ползва с вещина, може да накара и куците да проходят. Мисълта за тази... възможност ме накара да се почувствам неудобно и се размърдах в стола си. Тя ме погледна и захапа долната си устна. „Еба си, къде съм гледал досега? Как не забелязах тази уста!“

- Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Това е повече от очевидно, съкровище“. И въпреки иронията в мислите ми касетофонът й изобщо не ме интересуваше, защото точно в този момент не можех да откъсна очи от устата й.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл - казах, понеже ми беше нужно малко време, за да се съвзема. „Грей... спри веднага!“

- Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? - попита с очакване, обърнала откритото си лице към мен.

Сега вече беше наистина смешно.

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя замига с големите си сини очи, изглеждаше съсипана. Стана ми съвестно. „Спри да се държиш като лайно, Грей!“

- Не, нямам нищо против - казах и никак не ми се искаше аз да съм причината за това изражение.