Петдесет нюанса освободени

Усмихнах се. Представях си я в различни пози в моята Стая с играчки - качена на кръста на стената, вързана с белезници за ръцете и краката на леглото, разперена като препарирана пеперуда, по корем върху пейката за наказание. „Еба си мамата! Откъде се взе това девойче? И на всичко отгоре пак се изчервява“. Това май беше защитен механизъм. „Успокой се, Грей!“

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? - Точно от тази уста въпросът прозвуча странно. Освен това... откъде време да разпускам? Тя имаше ли изобщо представа за броя на компаниите, които притежавам и управлявам? Но тя ме гледаше с тези очи и за моя голяма изненада се оказах в положение да се замисля над въпроса й. Всъщност какво правех, за да разпускам? Плаване, летене, чукане... да пробвам границите на малки брюнетки като нея, да ги дисциплинирам. Размърдах се в стола, но отговорих, без да спомена двете си най-любими хобита.

- Инвестирате в производство. Защо?

Въпросът й ме върна в реалността.

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво мога да кажа повече?

„И тези кораби пренасят храна по света. Вземат от онези, които имат, и носят на другите, които нямат. Какво му е лошото?“

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Аз и сърце?“ Сърцето ми беше смазано до неузнаваемост по особено брутален начин преди доста време.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Усмихнах й се от немай-къде. Всъщност никой не ме познаваше добре. Освен Елена. Зачудих се какво ли би казала за малката госпожичка Стийл. Момичето беше доста... противоречиво

- срамежливо, притеснено, очевидно умно и яко възбуждащо. Е, окей, признавам, доста съблазнително парче.

Тя изрецитира следващия си въпрос:

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

„И за да правя това, което правя, и за да живея така, както съм избрал да живея, имам нужда от доста голяма конфиденциалност около личния ми живот“.

- Защо се съгласихте на това тогава?