Петдесет нюанса освободени

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба, гледаше ме с отворена уста. Погледнах я и знам, че точно разчете посланието в очите ми: „Изчезвай! Веднага! Зает съм с малката Стийл!“ Андреа се изчерви до пурпур но, но бързо се съвзе.

- Както разпоредите, господин Грей - каза и излезе.

Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи“.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? - И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.

- Няма кой знае какво за разказване. - И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“

- Какво мислите да правите след дипломирането?

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. - Сви рамене.

- Имаме много добра програма за стажанти. - „И какво за бога ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно - никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш“.

Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?

- О, ще го имам предвид - каза, позамисли се и добави: - Цо не съм сигурна, че това място е за мен.

„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“

- Защо мислите така? - попитах.

- Очевидно е. Не е ли?

- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.

Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.

- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.

- Да, благодаря - каза тя тихо.