Петдесет нюанса освободени

Сепнах се от зловещо поскърцване. Идваше от вратата на фоайето. Тя едва се крепеше на разбитите си панти и се поклащаше. Какво, по дяволите, бе станало тук?

- Сам ли беше? - попитах Райън.

- Да, госпожо. Нямаше да сте тук сега, ако не беше сам. Мога да ви уверя в това. - Говореше агресивно, дори обидено.

- Как е влязъл? - попитах, без да обръщам внимание на тона му.

- През сервизния асансьор. Добре се е дегизирал.

Загледах се в сгърчения Хайд. Беше облечен в нещо като работен комбинезон.

- Кога?

- Преди десетина минути. Видях го на монитора на охранителната камера. Носеше ръкавици... стори ме се странно някой да носи ръкавици през август. Познах го и реших да го пусна. Само така можеше да го хванем. Вие не бяхте тук, а Гейл беше на сигур-но място. И си помислих... сега или никога. - Райън изглеждаше доволен, а Сойър го изгледа накриво, задето се перчи така.

Ръкавици? Погледнах Джак. Да, наистина носеше ръкавици. Кафяви, кожени. Ужас!

- И какво ще правим сега?

- Ще го вържем - отвърна Райън.

- Какво ви трябва? - попита госпожа Джоунс и пристъпи напред. Беше възвърнала самообладанието си.

- Въже или жица. Кабелна връзка най-добре.

Несъзнателно разтрих китките си и ги погледнах. Слава богу,

нямаше охлузвания. Това поне беше добре!

- Май имам връзки. Ей сега ще донеса.

Всички заковаха очи в мен.

- Да, госпожо, перфектно - отвърна Сойър сериозно и професионално.

Исках земята под мен да се отвори и да ме погълне, но се обърнах и тръгнах към спалнята. Понякога трябва да преодолееш срама и да действаш смело. Може би страхът в комбинация с алкохола ме караше да действам смело и без да му мисля много-много.

Когато се върнах, госпожа Джоунс оглеждаше щетите във фоайето. Прескот също се беше качила при нас. Подадох кабелните връзки на Сойър и той завърза ръцете на Джак зад гърба му. Направи ми впечатление, че действа много внимателно. Госпожа Джоунс изчезна към кухнята и се върна с аптечка за първа помощ. Хвана Райън за ръка, поведе го към голямата стая и започна да прочиства раната над окото му.

И чак тогава видях пистолета на пода. Глок със заглушител. Стомахът ми се надигна и едва се удържах да не повърна.

- Не пипайте, госпожо Грей - каза Прескот, когато понечих да се наведа и да го вдигна. Сойър се появи от офиса на Тейлър. Беше си сложил латексови ръкавици.

- Аз ще се погрижа за това, госпожо Грей.

- Негов ли е? - попитах.

- Да, мадам - отвърна Райън и пак сгърчи лице под пръстите на госпожа Джоунс. „Господи! Райън се е бил с въоръжен човек в дома ми!“ Косата ми се изправи! Сойър се наведе и внимателно взе пистолета.

- Така ли се прави? - попитах.

- Това би очаквал от нас господин Грей - отвърна той и пусна пистолета в найлонова торбичка с цип. После се наведе и започна да претърсва джобовете на Джак. Изведнъж спря, бръкна в джоба му и внимателно извади руло широка залепваща лента, огледа я удивено и я върна обратно.

Залепваща лента! Акълът ми само регистрираше какво се случва, а аз наблюдавах хем с интерес, хем не бях съвсем там. Стомахът ми се сви в конвулсии. Едва удържах повръщането. „Не, Ана, не мисли за това!“

- Да извикаме ли полицията? - попитах. Опитвах се да прикрия страха си. Исках само да разкарат Хайд от дома ми. И най-добре веднага!

Райън и Сойър се спогледаха.

- Мисля, че трябва да се обадим в полицията - казах по-настоятелно и се зачудих какво им става на тези двамата.

- Току-що се опитах да се обадя на Тейлър, на мобилния, но той не вдига. Може би спи - каза Сойър и си погледна часовника.

- Сега при тях е два без петнайсет.

- А обадихте ли се на Крисчън? - прошепнах.

- Не, госпожо.

- На Тейлър ли се обаждате за инструкции?

- Да, госпожо - отвърна Сойър малко притеснено.

Хайд бе нахлул в дома ми, бе нападнал хората тук и трябваше да бъде арестуван, но докато наблюдавах тревожните лица и на четиримата, осъзнах, че нещо ми убягва. Реших да се обадя на Крисчън. Знаех, че е бесен, озверял, истински озверял. Направо си глътнах езика само като си представих какви щеше да ги наговори. И сега щеше да се притесни допълнително, защото нямаше да може да се върне до утре вечер, защото го е нямало в най-важния момент. Осъзнавах, че за една вечер съм му стоварила достатъчно притеснения. Може би все пак беше по-добре да не му се обаждам. И се замислих за друго. Господи, ако аз бях тук, с Кейт! Пребледнях. Слава богу, че бяхме навън! Може би Крисчън щеше да разбере и това вероятно щеше да смекчи вината ми.

- Ще се оправи ли? - попитах и посочих Джак.

- Когато се съвземе, ще го боли тиквата - каза Райън, загледан доволно в тялото на Джак. - Но мисля, че само лекарски екип може да каже какво е състоянието му.

Бръкнах в чантата си, извадих телефона и преди да продължавам да обмислям и да преценявам в какво състояние ще заваря Крисчън, набрах номера му. Прехвърли ме на гласова поща. Вероятно го е изключил. „Толкова е бесен, че не иска да ме чуе!“ Не можех и да измисля какво да кажа на хората. И как да му оставя съобщение пред всички? Обърнах се, отдалечих се по коридора и оставих съобщение на гласовата поща.