Петдесет нюанса по-тъмно

- Да. Казах, че съм доминант. Ако съм те излъгал, било е премълчаване. Извинявай. - Сведе за миг поглед към поддържаните си нокти.

Изглеждаше покрусен. Покрусен от това, че ме е излъгал ли? Или от това какъв е?

- Когато ми зададе този въпрос, си представях отношенията ни по съвсем друг начин - прибави Крисчън. Виждах по очите му, че е ужасен.

И тогава ме връхлетя като парен локомотив мисълта, че щом е садист, наистина се нуждае от всичките онези дивотии с бичовете и нагайките. Уф, мамка му!

- Значи е вярно. - Погледнах го. - Аз не мога да ти дам онова, от което имаш нужда.

Това беше краят. Ние наистина не бяхме подходящи един за Друг.

Светът започна да се изплъзва изпод краката ми, рухваше около мен. Гърлото ми се сви от паника. Това беше краят. Не можехме да бъдем заедно.

Крисчън се намръщи.

- Не, не, не, Ана. Не. Можеш. Ти ми даваш онова, от което имам нужда. - Той стисна юмруци. - Повярвай ми, моля те.

- Не знам в какво да вярвам, Крисчън. Всичко това е ужасно извратено - успях да прошепна. Гърлото ме болеше, давех се от сдържаните си сълзи.

Очите му бяха широко отворени и блестящи.

- Повярвай ми, Ана. След като те наказах и ти ме напусна, мирогледът ми се промени. Не се шегувах, когато ти казах, че не искам никога повече да се чувствам така. - Гледаше ме едновременно измъчено и умолително. - Когато ми каза, че ме обичаш, за мен беше истинско откровение. Дотогава никой не ми го беше казвал и сякаш погребах нещо от себе си - или може би ти го погреба, не знам. С доктор Флин продължаваме да обсъждаме този въпрос.

„О!“ В сърцето ми за миг проблесна надежда. Може би щяхме да се оправим. Исках да се оправим. Нали?

- Какво означава всичко това? - попитах тихо.

- Означава, че не ми е нужно. Вече не ми е.

„Какво?!“

- Откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?

- Просто го знам. Самата мисъл да ти причиня болка... каквато и да е истинска болка... ми е противна.

- Не разбирам. А линията, пляскането и всички онези перверзни дивотии?

Той прокара пръсти през косата си и почти се усмихна, но вместо това въздъхна тъжно.

- Говоря за сериозните неща, Анастейжа. Трябва да видиш на какво съм способен с пръчка или камшик.

Зяпнах го изумена.

- Предпочитам да не виждам.

- Знам. Ако искаше да го правиш, добре... но ти не искаш и аз го приемам. Не мога да правя всичко това с теб, ако не искаш. Вече съм ти го казвал: ти притежаваш власт над мен. А сега, откакто се върна, изобщо не изпитвам такова желание.

Продължавах да го гледам в опит да проумея всичко това.

- Когато се запознахме обаче ти искаше това, нали?

- Да, несъмнено.

- Как е възможно желанието ти да изчезне просто ей така, Крисчън? Все едно че съм някакво лекарство и съм те... по липса на по-точна дума... изцелила? Не разбирам.

Той отново въздъхна.

- Не бих използвал точно тази дума... Не ми ли вярваш?

- Просто ми се струва... невероятно. Което е различно.

- Ако не ме беше напуснала, сигурно нямаше да се чувствам така. Това беше най-хубавото нещо, което направи... за нас. Накара ме да разбера колко силно те желая, просто теб - говорех сериозно, когато ти казах, че ще те искам по всеки възможен начин.

Можех ли да му повярвам? Главата ме заболяваше дори само от опита да осмисля всичко това и дълбоко в себе си се чувствах... вцепенена.

- Ти още си тук. Мислех, че вече ще си си тръгнала - прошепна Крисчън.

- Защо? Защото може да те помисля за луд, задето биеш и чукаш жени, които приличат на майка ти ли? Как си останал с такова впечатление? - изсъсках жестоко.

Суровите ми думи го накараха да пребледнее.

- Е, не бих се изразил точно така, но да - отвърна той. Очите му бяха изпълнени с болка.

Това ме отрезви и ме накара да съжаля за избухването си. Намръщих се, обзета от угризения.

О, какво щях да правя? Вперих очи в него - изглеждаше разкаян, искрен... приличаше на моя Петдесет нюанса.

Изведнъж си спомних снимката в детската му стая и в този момент разбрах защо жената на нея ми се е сторила толкова позната. Приличаше на него. Сигурно беше родната му майка.

В ума ми изникна пренебрежителният му отговор на моя въпрос коя е: „Няма значение...“ Тя носеше вина за всичко това... а аз приличах на нея...

Всичко това ми се стори адски извратено. Той ме беше успокоил за Лийла, ала сега знаех със сигурност как го е възбуждала. Дори самата мисъл за това ме отвращаваше и изтощаваше.

- Уморена съм, Крисчън. Може ли да го обсъдим утре? Искам да си легна.

Той примигна изненадано.

- Няма ли да си отидеш?

- Искаш ли да си отида?

- Не! Мислех, че ще си тръгнеш, щом ти кажа.

И тогава пред очите ми изникнаха всички моменти, в които беше споменавал, че ще си ида, когато узная най-тъмните му тайни... и разбрах. Мамка му! „Господарят е човек на мрака“.

Трябваше ли да си отида? Погледнах го, този луд, когото обичах - да, обичах го.

Можех ли да го напусна? Веднъж го бях напуснала и това едва не ме съсипа... него също. Обичах го. Знаех го, въпреки неговото признание.

- Не си отивай - промълви Крисчън.

- Уф, по дяволите - няма! Няма да си отида! - извиках и това ми подейства пречистващо. Ето, казах го. Няма да си тръгна.