Петдесет нюанса по-тъмно

- Добре дошъл, Крисчън. Радвам се, че си добре... и... ъъъ... благодаря, че ми позволи да пренощувам у вас.

- Няма проблем. - Крисчън присви очи, но вниманието му привлече госпожа Джоунс, която изведнъж се появи до него. И едва сега видях, че икономката не е спретната както обикновено. Досега не го бях забелязала. Косата й беше разпусната и носеше светлосив клин и огромен сив блузон с логото на баскетболния отбор на Вашингтонския щатски университет, в който изглеждаше съвсем дребничка и много по-млада.

- Искате ли да ви донеса нещо, господин Грей? - Тя избърса очите си с книжна кърпичка.

Крисчън й се усмихна нежно.

- Една бира, ако обичаш, Гейл, будвар, и нещо за хапване.

- Аз ще ти донеса. - Исках да направя нещо за мъжа на живота ми.

- Не. Остани при мен - тихо каза той и ме притисна към себе си още по-силно.

Останалите от семейството му се приближиха към нас, както и Итън и Кейт. Крисчън стисна ръката на Итън и млясна Кейт по бузата. Госпожа Джоунс се върна с бутилка бира и чаша. Той взе бирата, но поклати глава към чашата. Икономката се усмихна и се върна в кухнята.

- Изненадан съм, че не искаш нещо по-силно - отбеляза Елиът.

- Е, какво ти се случи, по дяволите? Аз научих, когато татко ми се обади, за да ми съобщи, че хеликоптерът ти изчезнал.

- Хайде да седнем и ще ви разкажа. - Крисчън ме притегли към дивана и всички се настаниха, отправили погледи към него. Той отпи голяма глътка бира, после забеляза застаналия на прага Тейлър и му кимна. Тейлър му кимна в отговор.

- Как е дъщеря ти?

- Сега е добре. Фалшива тревога, сър.

- Добре - усмихна се Крисчън.

Дъщеря му ли? Какво й беше на дъщерята на Тейлър?

- Радвам се, че се върнахте, сър. Имате ли нужда от мен?

- Трябва да приберем хеликоптера.

- Сега ли? Или може и утре сутрин?

- По-скоро утре сутрин, Тейлър.

- Добре, господин Грей. Нещо друго, сър?

Крисчън поклати глава и повдигна бутилката към него. Тейлър му отправи една от редките си усмивки - по-редки дори от тези на Крисчън, струва ми се - и се оттегли, навярно в кабинета или стаята си.

- Та какво стана, Крисчън? - подкани го Карик.

И Крисчън ни разказа. С Рос, неговата заместничка, летели с хеликоптера по работа, свързана с някакво спонсорство за Вашингтонския щатски университет във Ванкувър. Почти не го слушах, толкова бях замаяна. Просто го държах за ръка и зяпах поддържаните му нокти, дългите му пръсти, бръчките по кокалчетата му, часовника на китката му - омега с три малки циферблата. Гледах и красивия му профил, докато той продължаваше разказа си.

- Рос никога не беше виждала връх Сейнт Хелънс, затова на връщане заобиколихме оттам. Преди известно време бях чул, че са вдигнали временната забрана за полети, и исках да хвърля един поглед. И добре че го направихме. Летяхме ниско, на шей-сетина метра над земята, когато датчиците на таблото замигаха. Имахме пожар в опашката - не ми оставаше друг избор, освен да изключа цялата електроника и да кацна. - Крисчън поклати глава. - Приземих се до Сребърното езеро, изкарах Рос и успях да угася огъня.

- Пожар значи? И в двата двигателя? - ужаси се Карик.

-Да.

- Мамка му! Но аз си мислех...

- Знам - прекъсна го Крисчън. - Страхотен късмет, че летях толкова ниско.

Потреперих. Той пусна ръката ми, прегърна ме и попита:

- Студено ли ти е?

Поклатих глава.

- Как угаси пожара? - попита Кейт, влизайки в режим на разследваща журналистка. Божичко, понякога задаваше много точни въпроси.

- С пожарогасител. Длъжни сме да имаме, по закон - спокойно отвърна Крисчън.

В ума ми изскочиха едни негови думи: „Всеки ден благодаря на Божието провидение, че именно ти дойде да ме интервюираш, а не Катрин Кавана“.

- Защо не се обади или не използва радиостанцията? - попита Грейс.

Крисчън поклати глава.

- Електрониката беше изключена, съответно и радиостанцията. Не исках да рискувам да я включа заради пожара. Джипи-есът на моето блакбери обаче работеше и успяхме да стигнем до най-близкия път. Отне ни четири часа. Рос изоставаше. - Той неодобрително стисна устни. - Джиесемите ни нямаха сигнал. В Гифърд няма покритие. Батерията на Рос падна първа. Моята свърши по пътя.

Напрегнах се и Крисчън ме притегли в скута си.

- И как се прибрахте в Сиатъл? - попита Грейс, като леко примига при вида на двама ни, несъмнено. Изчервих се.

- На автостоп. Имахме общо шестстотин долара и мислехме, че ще трябва да платим на някого да ни докара, но един шофьор на камион спря и се съгласи да ни качи. Отказа да вземе пари и дори раздели обяда си с нас. - Той поклати слисано глава. - Отне ни цяла вечност. А и той нямаше джиесем - странно, но факт. -Крисчън млъкна и погледна семейството си.

- А че ние ще се тревожим? - иронично рече Грейс. - О, Крисчън! За малко да се побъркаме!

- Даваха те по новините, брат ми.

- Досетих се по фоторепортерите отпред. Извинявай, мамо, трябваше да помоля шофьора да спре и да телефонирам. Но бързах да се прибера. - И хвърли поглед към Хосе.

„А, така значи, защото Хосе ще нощува тук“. Тази мисъл ме накара да се намръщя. Божичко, всички тези тревоги...

Грейс поклати глава.

- Радвам се, че се връщаш цял и невредим, скъпи.