Петдесет нюанса по-тъмно

- Отслабнала си. Много си отслабнала. И ми се струваш променена. Пораснала. Какво става? - майчински закудкудяка тя. -Роклята ти ми харесва. Добре ти стои.

- Откакто замина, се случиха страшно много неща. Ще ти разправям по-късно, когато останем сами. - Просто още не бях готова за инквизицията на Катрин Кавана.

Тя ме изгледа подозрително.

- Добре ли си?

- Да. - Усмихнах й се. Макар че щях да съм по-спокойна, ако знаех къде е Крисчън.

- Супер.

Обърнах се към брат й.

- Здрасти, Итън.

Той ме прегърна и Хосе му се намръщи.

- Как мина обядът с Мия? - попитах.

- Интересно - загадъчно отвърна Итън.

- Итън, познаваш ли Хосе?

- Срещали сме се веднъж - измърмори Хосе, преценявайки го с поглед, докато двамата се ръкуваха.

- Да, у Кейт във Ванкувър - каза Итън и му се усмихна любезно. - Хубаво, а сега кой иска нещо за пиене?

Отидох в тоалетната. Докато бях там, пратих есемес на Крисчън къде сме, в случай че иска да се присъедини към нас. Нямах пропуснати обаждания и имейли от него. Това не беше в негов стил.

- Какво става, Ана? - попита Хосе, когато се върнах на масата.

- Не мога да се свържа с Крисчън. Надявам се, че е добре.

- Разбира се, че е добре. Искаш ли още една бира?

- Да, благодаря.

Кейт се наведе към мен.

- Итън ми каза, че някакво побъркано бивше гадже влязло с пистолет в квартирата.

- Ами... да. - Извинително свих рамене. О, божичко, точно сега ли трябваше да говорим за това?

- Ана, какво се е случило, по дяволите? - Кейт внезапно млъкна и си погледна телефона.

- Здрасти, бебчо - каза, след като прие обаждането. „Бебчо!“ После се намръщи и се обърна към мен. - Елиът е... иска да говори с теб.

- Здравей, Ана. - Тихият глас на Елиът звучеше мрачно и изведнъж ме побиха тръпки.

- Какво има?

- Крисчън. Не се прибра от Портланд.

- Какво?! Какво искаш да кажеш?

- Хеликоптерът му е изчезнал.

- Чарли Танго ли? - прошепнах аз и дъхът ми секна. - Не!

19.

Взирах се като хипнотизирана в яркооранжевите пламъци с кобалтовосини върхове, които танцуваха и се гънеха в камината в апартамента на Крисчън. И въпреки топлината, която се излъчваше от огъня, и наметнатото на раменете ми одеяло, умирах от студ. Студ, който проникваше до мозъка на костите ми.

Долавях спотаени гласове, много гласове. Ала те бяха фон, далечен брътвеж. Не чувах думите. Можех да се съсредоточа единствено върху тихото съскане на газ от огъня.

Мислите ми се насочиха към къщата, която бяхме разгледали предишния ден, и към огромните камини там - истински камини за дърва. Искаше ми се да се любя с Крисчън пред истински огън. Да, щеше да е забавно. Той несъмнено щеше да измисли начин да го направи незабравимо, както винаги когато се любехме. Даже когато само се бяхме чукали, иронично си изсумтях аз. Да, и тези случаи бяха незабравими. „Къде е той?“

Пламъците подскачаха и мъждукаха, държаха ме в плен, вцепеняваха ме. Фокусирах се единствено върху тяхната ярка, изпепеляваща красота. Омагьосваха ме.

„Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш“.

Беше ми го казал първия път, когато спа с мен в леглото ми. „О, не...“

Обгърнах се с ръце и светът отлетя някъде далеч, а действителността постепенно избледня в съзнанието ми. Зловещата пустота в мен продължаваше да се разширява. Чарли Танго беше изчезнал.

- Ана. Заповядай. - Внимателният глас на госпожа Джоунс ме върна в стаята, в настоящето, към мъката. Тя ми подаде чаша чай. Поех я с благодарност и тракането на чашата в чинийката издаде треперенето на ръцете ми.

- Благодаря - промълвих с глас, предрезгавял от непролетите сълзи и буцата в гърлото ми.

Мия седеше срещу мен на огромния подковообразен диван, хваната за ръка с Грейс. Двете ме гледаха и прелестните им лица излъчваха тревога. Безизразно примигах. Не можех да им отправя успокоителна усмивка, не можех дори да пролея сълзи - нямаше нищо, просто празнота и растяща пустота. Озърнах се към Елиът, Хосе и Итън, които стояха около бара, всички със сериозни лица, и тихо разговаряха. Обсъждаха нещо. Зад тях госпожа Джоунс шеташе в кухнята.

Кейт следеше местните новини в малката дневна. Чувах далечния звук на големия плазмен телевизор. Не можех да понеса пак да гледам новините... „ИЗЧЕЗНАЛ Е КРИСЧЪН ГРЕЙ“... красивото му лице по телевизията.

Разсеяно ми хрумна, че никога не съм виждала толкова много хора в тази стая и че въпреки това големината й ги прави да изглеждат малко. Островчета от изгубени, тревожни души в дома на моя Петдесет нюанса. Какво щеше да си помисли той за тях-ното присъствие тук?

Някъде другаде Тейлър и Карик разговаряха с властите, които ни подаваха информация - абсолютно безполезна. Него го нямаше, факт. Нямаше го от осем часа. Ни вест, ни кост от него. Бяха прекъснали издирването - поне това знаех. Заради мрака. И не знаехме къде е. Можеше да е ранен, гладен или нещо още по-страшно. „Не!“

Отправих поредната безмълвна молитва към Бог. „Моля те, нека Крисчън е добре. Моля те, нека Крисчън е добре...“ Безспирно повтарях тези думи в ума си - моята мантра, моят спасителен пояс, нещо конкретно, за което да се хвана в отчаянието си. Отказвах да мисля най-лошото. „Не, не отивай там“. Имаше надежда.