Пир за врани

„Дали?“ Предната нощ Церсей бе сънувала старицата с провисналите гуши и грачещия глас. Маги Жабата, така я наричаха в Ланиспорт. „Ако баща ми бе научил какво ми е казала, щеше да заповяда да й откъснат езика“. Церсей обаче не го беше казала никому, дори на Джайм. „Според Мелара, ако не говорим за пророчествата й, можем да ги забравим. Каза, че едно забравено пророчество не може да се сбъдне“.

— Имам доносници, които душат за Дяволчето навсякъде, ваше величество — увери я Кибърн. Беше се облякъл в нещо много подобно на майстерски халат, но бяло вместо сиво, безукорно бяло като плащовете на Кралската гвардия. Златни спирали украсяваха полите, ръкавите и коравата висока яка, и златен пояс стягаше кръста му. — Староград, Градът на гларуса, Дорн, дори в Свободните градове. Където и да е избягал, слухарите ми ще го намерят.

— Приемате, че е напуснал Кралски чертог. Само че като нищо може да се крие в септата на Белор и в този момент да дърпа въжетата на камбаните и да вдига този ужасен шум. — С кисела физиономия, Церсей се остави Доркас да й помогне да стане. — Хайде, милорд. Съветът ми чака. — Хвана Кибърн под ръка и заслизаха по стъпалата. — Справихте ли се с онази малка задача, която ви поставих?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че ми отне толкова време. Толкова голяма глава. На мухите им трябваше доста време, докато почистят плътта. Като извинение приготвих сандъче от абанос и сребро с плъст вътре, подходящо за представянето на черепа.

— Една платнена торба щеше да свърши същата работа. Принц Доран иска главата му. Пет пари не дава в какво сандъче ще я получи.

Навън кънтежът на камбаните беше още по-силен. „Беше само Върховен септон. Колко още трябва да го търпя това?“ Звънът бе по-мелодичен от крясъците на Планината, но все пак…

Кибърн, изглежда, усети за какво мисли.

— Камбаните ще спрат по залез слънце, ваше величество.

— Това ще е огромно облекчение. Откъде знаете?

— Знанието е в естеството на службата ми.

„Варис ни беше накарал всички да вярваме, че е незаменим. Какви глупци сме били“. Веднага щом се разчу, че Кибърн е заел мястото на евнуха, обичайната сган бързо му се беше представила — продаваха доносите си за по няколко сребърника. „През цялото време е било среброто, не Паяка. Кибърн ще ни служи също толкова добре“. С нетърпение очакваше да види физиономията на Пицел, щом Кибърн седне на мястото му.

Когато се събираше Малкият съвет, пред вратата на съвещателната зала винаги имаше на пост някой от Кралската гвардия. Този път се оказа сир Борос Блънт.

— Сир Борос — каза мило кралицата, — много пепеляв изглеждате тази сутрин. Да не би да е нещо от храната? — Джайм го беше направил дегустатор на кралската храна. „Вкусна задача, но срамна за един рицар“. Блънт я мразеше. Увисналата му челюст потрепери, докато им отваряше вратата.

Щом Церсей влезе, съветниците притихнаха. Лорд Джилс се окашля за поздрав, достатъчно силно да събуди Пицел. Другите станаха и замърмориха учтивости. Церсей ги удостои с най-беглата си усмивка.

— Господа, знам, че ще ме извините за закъснението.

— Тук сме, за да служим на ваше величество — отвърна сир Харис Суифт. — За нас е удоволствие да очакваме пристигането ви.

— Сигурна съм, че всички познавате лорд Кибърн. Великият майстер Пицел не я разочарова.

— Лорд Кибърн? — изфъфли старецът, целият почервенял. — Ваше величество, това… Всеки майстер полага святи клетви да няма владения и титли…

— Вашата Цитадела е отнела веригата му — напомни му Церсей. — Щом не е майстер, не е длъжен да се придържа към майстерските клетви. Ние и евнуха наричахме лорд, както може би помните.

— Този човек… той е… негоден е за… — разпени се Пицел.

— Не си позволявайте точно вие да ми говорите за годност. Не и след онази миризлива подигравка, в каквато превърнахте трупа на милорд баща ми.

— Ваше величество не може да мисли, че… — Вдигна петнистата си ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар. — Сестрите на мълчанието извадиха червата и органите на лорд Тивин, изцедиха му кръвта… всички грижи бяха положени… тялото му беше напълнено със соли и благовонни билки…

— О, спестете ми отвратителните подробности. Помирисах резултата от вашите грижи. Лечителските умения на лорд Кибърн спасиха живота на брат ми и не се съмнявам, че ще служи на краля по-кадър но от онзи превзет евнух. Милорд, познавате ли своите колеги съветници?

— Щях да съм лош осведомител, ако не ги познавах, ваше величество. — Кибърн се настани между Ортън Мериуедър и Джилс Росби.

„Моите съветници“. Церсей беше изкоренила всяка роза и всички издънки, и на чичо си и на братята си. На тяхно място седяха хора, които щяха да дължат лоялност единствено на нея. Дори им беше дала нови титли, заети от Свободните градове: кралицата вече нямаше да има дворцови „началници“. Ортън Мериуедър беше нейният юстициар, Джилс Росби — нейният лорд-ковчежник. Аурейн Водите, енергичното младо Копеле на Дрифтмарк, щеше да е нейният велик адмирал.

А за нейна Ръка — сир Харис Суифт.