Пир за врани

— Забрави го Плум. Просто запомни какво ти казах. Закълни ми се, че ще останеш до Томен до изгрев слънце.

— Както заповядаш. — Явно смяташе, че страховете й са безпочвени. — Още ли се каниш да изгориш Кулата на Ръката?

— След пиршеството. — Беше единствената част от днешните празненства, на която Церсей смяташе, че ще може да се наслади. — Баща ни бе убит в тази кула. Не мога да я гледам. Ако боговете са добри, огънят може и да изкара няколко плъха от камънаците.

— Тирион имаш предвид.

— Него и лорд Варис. И онзи тъмничар.

— Ако някой от тях се криеше в кулата, щяхме да го намерим. Цяла армия вкарах с кирки и чукове. Разбихме стени и подове и намерихме сума ти проходи.

— И може да има още толкова. — Някои тайни проходи се бяха оказали толкова тесни, че на Джайм му трябваха пажове и конярчета, за да пропълзят през тях и да ги проучат. Открили бяха един проход до черните килии и каменен кладенец, който сякаш нямаше дъно. Намерили бяха тайник, пълен с черепи и пожълтели кокали, и четири торби с потъмнели сребърни монети от времето на първия крал Визерис. Намерили бяха и хиляди плъхове, но не и Тирион или Варис, и накрая Джайм беше настоял да прекратят претърсването. Едно момче се беше заклещило в тесен проход и трябваше да го издърпат за краката. Друго беше пропаднало в шахта и си бе счупило краката. А двама стражи бяха изчезнали, докато проучваха страничен тунел. Някои от другите, тръгнали с тях, се кълняха, че чували смътно виковете им, но когато хората на Джайм събориха стената, намериха от другата страна само пръст и срутена зидария. — Дяволчето е малък и хитър. Все още може да се крие в стените. Ако е там, пушеците ще го изкарат.

— Дори Тирион да се крие в замъка, няма да е в Кулата на Ръката. Направихме я на решето.

— Да можехме да направим същото с целия отвратителен замък — отвърна Церсей. — След войната смятам да вдигна нов дворец отвъд реката. — Мечтала си беше за това по-предната нощ: великолепен бял замък, заобиколен от гори и градини, на много левги от вонята и шума на Кралски чертог. — Този град е помийна яма. За половин петак бих преместила двора във Владетелски пристан и бих управлявала от Скалата на Кастърли.

— Това ще е още по-голяма глупост от палежа на Кулата на Ръката. Докато Томен седи на Железния трон, страната вижда в него истинския крал. Скриеш ли го под Скалата, става само един от претендентите за трона, с нищо по-различен от Станис.

— Знам — отвърна рязко кралицата. — Казах, че би ми се искало да преместя двора във Владетелски пристан, не че ще го направя. Винаги ли си бил толкова несхватлив, или оглупя от загубата на ръката си?

Джайм премълча обидата.

— Ако тези пламъци се разпространят извън кулата, може да подпалиш целия замък, все едно дали го искаш, или не. Огънят е коварно нещо.

— Лорд Халайн ме увери, че пиромантите му могат да го контролират. — Гилдията на алхимиците беше подготвяла „адския огън“ две денонощия. — Нека цял Кралски чертог да види пламъците. Ще е урок за враговете ни.

— Вече говориш като Ерис.

Тя настръхна.

— Дръжте си езика зад зъбите, сир.

— И аз те обичам, мила сестричке.

„Как изобщо съм могла да обичам това нещастно същество?“, зачуди се тя, след като Джайм си отиде. „Беше твоят близнак, сянката ти, другата ти половина“, прошепна й друг глас. „Някога, може би. Вече не. Вече ми е чужд“.

В сравнение с величественото бракосъчетание на Джофри женитбата на крал Томен беше скромно събитие. Никой не желаеше поредна пищна церемония, а най-малко от всички — кралицата, и никой не искаше да заплати за такава, най-малко от всички — Тирелите. Тъй че младият крал взе Марджери Тирел за своя съпруга в кралската септа на Червената цитадела пред очите на по-малко от стотина гости вместо хилядите, видели свързването на брат му със същата жена.

Булката беше блестяща, великолепна и красива, младоженецът — все още с пълничко бебешко лице. Изрече наизустените си клетви с висок детински гласец, обещава любов и преданост на дваж овдовялата дъщеря на Мейс Тирел. Марджери бе облякла същата рокля, която носеше на сватбата си с Джофри — ефирна лъскава коприна с цвят на слонова кост, мирска дантела и ситни перли. Самата Церсей все още беше в черно, в знак на траур за убития й първороден син. Вдовицата му можеше да се смее, да пие и танцува, зарязала всякакъв спомен за Джоф, но майка му нямаше да го забрави така лесно.

„Това е нередно — помисли тя. — Много е скоро. Година-две щеше да е достатъчен срок. Планински рай трябваше да се задоволят с годеж“. Извърна поглед към Мейс Тирел, както стоеше между жена си и майка си. „Вие ми натрапихте тази пародия на брак, милорд, и няма да го забравя“.

Когато дойде ред за смяната на наметалата, младоженката изящно се смъкна на колене и Томен я покри с тежката златоткана страхотия, с която Робърт бе загърнал Церсей в деня на тяхното бракосъчетание, с коронования елен на Баратеон, извезан на гърба с мъниста от оникс. Церсей бе пожелала за церемонията да се използва червеният копринен плащ от сватбата на Джофри.