Пир за врани

— Ваше величество, аз… — Жената от Мир заговори тихо. — Има нещо, което трябва да знаете. Вашата слугиня е купена и й плащат. Казва на лейди Марджери всичко, което правите.

— Сенел? — Внезапна ярост стегна вътрешностите й. Нямаше ли и един човек в този дворец, на когото да може да се довери? — Сигурна ли сте?

— Поръчах да я проследят. Марджери никога не се среща пряко с нея. Братовчедките й са нейните гарвани, те й носят съобщенията. Понякога Елинор, друг път Ала или Мега. Всички те са близки с Марджери като сестри. Срещат се в септата и се преструват, че се молят. Поставете утре сутринта свой човек в галерията и ще разберете как Сенел шепне на Мега под олтара на Девата.

— Дори да е истина, защо ми го казвате? Вие сте от приятелките на Марджери. Защо ще я предавате? — Церсей се бе научила да е подозрителна още на бащиното си коляно. Това като нищо можеше да се окаже някакъв капан, лъжа, целяща да всее раздор между лъва и розата.

— Дългата маса може да са васали на Планински рай — отвърна жената и отметна черната си коса, — но аз съм от Мир и съм вярна на своя съпруг и син. Искам всичко най-добро за тях.

— Разбирам. — Успя да подуши парфюма й в тесния коридор, аромат, напомнящ за мъх, за рохкава пръст и диви цветя. Под него миришеше на амбиция. „Тя свидетелства на процеса на Тирион — при помни си внезапно Церсей. — Видя как Дяволчето слага отровата в чашата на Джоф и не се уплаши да го каже“. — Ще проверя това — увери я кралицата. — Ако думите ви са верни, ще ви възнаградя. — „А ако ме лъжеш, ще ти изтръгна езика, и земите и златото на съпруга ти също“.

— Ваше величество е много щедра. И много красива. — Лейди Мериуедър се усмихна. Зъбите й бяха бели, устните — сочни и тъмни.

Кралицата се върна в Малката зала и спря до брат си, който крачеше неспокойно.

— Просто глътка вино в кривото гърло. Макар че и мен ме стресна — каза Джайм.

— Стомахът ми така се е свил, че не мога да ям — изръмжа тя. — Виното горчи. Тази сватба беше грешка.

— Тази сватба беше необходима. Момчето е в безопасност.

— Глупак. Никой, който носи корона, никога не е в безопасност. Огледа залата. Мейс Тирел се смееше с рицарите си. Лордовете Редвин и Роуан си говореха потайно. Сир Кеван седеше умислено над виното си в дъното на залата, а Лансел шепнеше нещо на един септон. Сенел обикаляше масата и пълнеше чашите на братовчедките на младоженката с вино, червено като кръв. Великият майстер Пицел беше заспал. „Няма никой, на когото мога да разчитам, дори на Джайм — осъзна тя. — Ще трябва да ги измета всички и да обкръжа краля с мои, сигурни хора“.

По-късно, след като поднесоха сладкишите, ядките и сирената и разчистиха, Марджери и Томен затанцуваха. Изглеждаха повече от нелепо, както се въртяха и подскачаха. Младоженката беше с повече от стъпка по-висока от малкия си съпруг, а Томен в най-добрия случай можеше да мине за нескопосан танцьор, лишен от галантната изящност на Джофри. Но се стараеше много и сякаш не усещаше, че е смешен. А щом на „девицата“ Марджери й омръзна с него, братовчедките й му налетяха една след друга, настояваха, че Негово величество трябва да танцува и с тях. „Ще го накарат да залита и да плете крака като глупак — с неприязън си помисли Церсей. — Целият двор ще му се смее“.

Докато Ала, Елинор и Мега се редуваха с Томен, Марджери направи един кръг по пода с баща си, после друг — с брат си Лорас. Рицарят на цветята беше в бяла коприна, с колан от златни рози и нефритена роза, стегнала плаща му. „Биха могли да минат за близнаци“, помисли Церсей, докато ги гледаше. Сир Лорас беше с една година по-голям от сестра си, но имаше същите големи кафяви очи, същата гъста кафява коса, спускаща се на лениви къдрици по раменете, същата безукорно гладка кожа. „Малко пъпки щяха да ги научат на мъничко скромност“. Лорас беше малко по-висок и по лицето му бе набол жълтеникав мъх, а Марджери беше с женствени форми, но иначе двамата си приличаха повече, отколкото тя и Джайм. Това също я подразни.

Собственият й близнак прекъсна размишленията й.

— Ваше величество? Бихте ли удостоили своя бял рицар с един танц?

Тя го изгледа изпепеляващо.

— И да търпя да ме опипваш със сакатата си ръка? Не. Но ще ти разреша да ми напълниш чашата с вино. Ако мислиш, че ще се справиш, без да разлееш.

— Сакат като мен? Едва ли. — Той тръгна да обиколи залата. Наложи й се да си налее сама.

Отказа и на Мейс Тирел, а след него — и на Лансел. Другите схванаха намека и повече никой не се доближи до нея. „Твърдите ни приятели и верни лордове“. Не можеше да се довери дори на западняците, заклетите мечове и знаменосци на баща й. Не и ако родният й чичо заговорничеше с враговете й…