Пир за врани

„Лъжкиня — помисли кралицата. — Ако го беше обичала макар и за миг, нямаше така безсрамно да бързаш да се жениш за брат му. Искаше само короната му“. Като нищо щеше да зашлеви изчервената младоженка направо тук, пред очите на половината двор.

Сватбеният пир бе скромен като службата. Всичко беше уредено от лейди Алери — Церсей не намери кураж да се заеме отново с тази ужасна задача след начина, по който бе свършила сватбата на Джофри. Поднесени бяха само седем блюда. Маслена буца и Лунно момче забавляваха гостите между блюдата, музикантите свиреха на гайди и цигулки, лютни, флейти и арфи. Единственият певец беше някакъв фаворит на лейди Марджери, зализан фукльо, облечен във всички оттенъци на небесносиньото, който се представяше като Синия бард. Изпя няколко любовни песни и се оттегли.

— Какво разочарование — оплака се високо лейди Олена. — Надявах се да чуя „Дъждовете на Кастамийр“.

Всеки път щом Церсей погледнеше към старата вещица, пред очите й сякаш изплуваше лицето на Маги Жабата, сбръчкано, ужасно и мъдро. „Стариците си приличат — мъчеше се да се убеди тя, — нищо повече“. Всъщност прегърбената магьосница по нищо не приличаше на Кралицата на тръните, но нещо в наглата малка усмивчица на лейди Олена бе достатъчно, за да я върне в шатрата на Маги. Още помнеше странната й миризма, наситена с уханията на източни подправки, и мекия допир на венците на Маги, докато изсмукваше кръвта от пръста й. „Ще бъдеш кралица — беше й обещала старата с още мокри, червени и лъснали от кръвта устни, — докато дойде друга, по-млада и по-красива, която да те свали и да ти отнеме всичко, което ти е скъпо“.

Церсей погледна над рамото на Томен към смеещата се с баща си Марджери. „Хубава е, спор няма. Но повечето от тази хубост е от младостта. И селските момичета са хубави на определена възраст, докато са свежи, невинни и чисти, и повечето имат същата кафява коса и кафяви очи като нейните. Само някой глупак би могъл да твърди, че е по-красива от мен“. Светът обаче беше пълен с глупаци. Както и дворът на сина й.

Настроението й ни най-малко не се оправи, когато Мейс Тирел стана и поде тостовете. Вдигна високо златния си бокал, усмихна се на хубавата си дъщеричка и гласът му прогърмя:

— За краля и кралицата!

Другите овце заблеяха с него, заблъскаха чашите си с викове: „Кралят и кралицата!“, „Кралят и кралицата!“ Нямаше друг избор, освен да пие с тях, и през цялото време съжаляваше, че гостите нямат едно-единствено лице, за да може да плисне виното в очите им и да им напомни, че истинската кралица е тя. Единственият от блюдолизците на Тирел, който като че ли изобщо си спомни за нея, беше Пакстър Редвин, който стана, за да вдигне своя тост, и леко се олюля. „За двете кралици! — изграчи. — За младата кралица и за старата!“

Церсей изпи няколко чаши вино и почти не докосна яденето в златното блюдо. Джайм яде още по-малко — всъщност почти не сядаше на мястото си на подиума. „Притеснен е като мен“, помисли кралицата, докато го гледаше как обикаля из залата и подръпва гоблените със здравата си ръка да се увери, че никой не се крие зад тях. Знаеше, че около сградата са поставени на пост копиеносци на Ланистър. Сир Озмунд Черно котле пазеше едната врата, сир Мерин Трант — другата. Бейлон Суан стоеше зад стола на краля, Лорас Тирел — зад този на кралицата. На пира не бяха допуснати никакви мечове освен тези на белите рицари.

„Синът ми е в безопасност — каза си Церсей. — Нищо лошо не може да го сполети. Не тук, не и сега“. Но всеки път щом погледнеше към Томен, виждаше Джофри, вкопчил ръце в гърлото си. А когато Томен се закашля, сърцето й спря и тя бутна слугинчето в бързината си да стигне до него.

— Просто глътка вино му влезе в кривото гърло — увери я с усмивка Марджери Тирел. — Мъничкият ми любим трябва да пие на по-малки глътки. Видя ли, уплаши до смърт лейди майка си.

— Съжалявам, мамо — каза засрамено Томен.

Това вече беше повече, отколкото Церсей можеше да понесе. „Не мога да позволя да ме видят, че плача“, помисли тя, щом усети напиращите в очите й сълзи. Мина покрай сир Мерин Трант, излезе в задния коридор и захлипа неудържимо. „Една жена може да плаче, но не и кралица“.

— Ваше величество? — чу глас зад себе си. — Натрапвам ли се? Беше женски глас, обагрен е източния акцент. За миг Церсей се уплаши, че Маги Жабата й е заговорила от гроба си. Но беше жената на Мериуедър, красавицата с тъмносините очи, за която лорд Ортън се бе венчал по време на изгнанието и я беше довел в замъка „Дългата маса“.

— В Малката зала е толкова душно, че… — чу Церсей собствения си глас. — Очите ми се насълзиха от този пушек.

— И моите, ваше величество. — Лейди Мериуедър беше висока като кралицата, но не бяла, а тъмна, с черна коса и маслинова кожа — и с десет години по-млада. Предложи на кралицата светлосиня кърпа от коприна и дантела. — Аз също имам син. Зная, че ще изплача реки от сълзи в деня, в който се ожени.

Церсей изтри страните си, бясна, че са видели сълзите й.

— Благодаря — отвърна сковано.